Момини сълзи, при това от Териториите. Спийди не му даде указания как да ги използва, но не е и необходимо.
Виковете секват. Само Танси, залутана в света, който Горг й е създал, продължава да скандира:
— Изведете го! Дайте ни убиеца!
Млъква едва когато Джак застава пред нея — той не си прави илюзии, че тя престава да крещи заради хубавото му лице или зашеметяващата му фигура. Причината е в цветята, чието сладостно, тръпнещо благоухание е пълна противоположност на тежкия дъх на мърша, който витаеше в бараката на Ед.
Погледът й се прояснява… но не напълно.
— Изведете го — обръща се към Джак почти с въпросителна интонация.
— Не — отвръща той и тази кратка дума е изпълнена с трога телна нежност. — Не, миличка.
Зад тях стои Дудълс, която може би за пръв път от двайсет години насам се сеща за баща си и заплаква.
— Изведете го — умолява Танси. И тя се просълзява. — Изведете чудовището, което уби хубавото ми момиченце.
— Ако го бяхме хванали, може би щях да го изведа — отвръща Джак. — Може би наистина щях да го изведа. — В действителност никога не би го направил. — Но задържаният не е човекът, когото търсиш. Не е той.
— Ама Горг каза…
Името му е познато — беше една от думите, написани от Джуди Маршал върху листчето хартия, което по-късно тя се е опитала да глътне. Джак, който не е в Териториите, но не е изцяло и в този свят, протяга ръка и измъква перото от колана й.
— Горг ли ти даде това?
— Да…
Той хвърля перото на земята и го стъпква. За миг му се струва — не, сигурен е — че то яростно жужи под подметката му както полуразмазана оса, докато най-сетне престава. — Горг лъже Танси. Каквото и да ти е казал, не отговаря на истината. Този арестант не е убиецът на дъщеричката ти.
Тя надава пронизителен вопъл и изпуска примката. Тълпата отново ахва.
Джак прегръща Танси и отново му идва наум за мъчителното достойнство на Джордж Потър и за всички онези изгубени души, които ден след ден влачат бремето на живота, но никога не са виждали ясната зора на Териториите, която да освети пътя им. Притиска жената в прегръдките си и надушва миризма на пот, скръб, лудост и кафеено бренди.
Зашепва й:
— Аз ще го хвана заради теб, Танси. Тя настръхва:
— Ти…
— Да…
— Но… обещаваш ли?
— Да.
— И не е този. — Не, милинка. — Заклеваш ли се?
Джак й подава момините сълзи:
— В името на майка си.
Тя се навежда към цветята и вдъхва аромата им. Като вдига глава, Джак забелязва, че опасната сила я е напуснала, но не и лудостта. Танси вече принадлежи към изгубените души. Станало й е нещо. Може би ако хванат Рибаря, ще й мине. Много му се иска да вярва, че е така.
— Някой трябва да я отведе в дома й — казва с мек, най-спокоен тон, но думите му достигат до всички. — Капнала е от умора и е изпълнена с тъга.
— Аз ще я придружа — обажда се Дудълс. Страните й лъщят, облени от сълзи. — Ще я закарам с пикапа на Теди, а ако не ми даде ключовете, ще го…
Някой отзад отново заканително изкрещява:
— Изведете го! Дайте ни убиеца! Дайте ни Рибаря! Изведете Рибаря!
Отначало крещи само един човек, но скоро към него се присъединяват други колебливи гласове и отново зазвучават в страховит хор.
Без да отлепи гръб от тухлената стена, Клюна промърмърморва:
— Мамка му, пак се започва.
Джак забрани на Дейл да го придружи на паркинга под претекст, че униформата може да разяри тълпата. Не обелва и дума за букетчето, което стиска, но Гилбъртсън и без друго не го забелязва — твърде е паникьосан, че Джордж Потър ще стане жертва на първия линч в Уисконсин през новото хилядолетие. Все пак слиза заедно със Сойер до долния етаж и като най-старши заема наблюдателната позиция пред шпионката на вратата.
Останалите служители на ПУфЛ остават в стаята на дежурните и гледат през прозорците. Хенри моли Боби Дюлак да му предава с най-големи подробности случващото се. Макар да е разтревожен за Джак (опасява се, че вероятността тълпата да го стъпче или да го разкъса е най-малко четирийсет на сто), той е едновременно развеселен и поласкан от факта, че като говори, Боби несъзнателно имитира Джордж Ратбън.
— И така, Холивуд вече е навън… приближава към жената… не показва и най-малък признак на страх… останалите мълчат… Джак и жената явно разговарят… Бога ми, той и дава букет цветя! Какъв хитър финт!
„Финт“ е един от любимите спортни лафове на Джордж Ратбън, например: „Снощи на стадион «Милър Парк» любимият финт на «Пиячите» удряй и бягай пак пропадна.“