— Знаете ли какво си мисля понякога? Че Френч Ландинг граничи с един по-добър свят, където нещата изглеждат и ухаят по-хубаво. Може би и хората са по-добри. Аз не си падам по контактите — не се сприятелявам лесно — но това не означава, че съм безчувствен. Върти ми се в главата една мисъл, че още не е късно да направя нещо почтено. Сигурно ще ме помислите за луд.
— Не. Аз самият се заселих тук почти по същата причина.
Ще ви кажа аз какво изпитвам. Нали знаете как, като закриете прозореца с тънко одеяло, слънчевите лъчи прозират през плътната материя?
Очите на Джордж Потър изведнъж заблестяват. Дори няма нужда Джак да си довършва мисълта, което е хубаво. Успя да се настрои на неговата вълна — почти винаги успява, има талант за това — но вече е време да се захваща за работа.
— Значи знаеш — простичко казва Потър, преминавайки на „ти“. Джак кима и пита:
— Знаеш ли защо те задържаха?
— Те смятат, че аз съм убил детето на онази жена. — Кима към прозореца. — Дето размахваше примката. Но не съм. Само това знам.
— Браво, добро начало. А сега слушай внимателно. Набързо излага поредицата събития, вследствие на които Потър се е озовал в килията. Арестантът мълчаливо стиска юмруци и слуша навъсено.
— Рейлсбак! — възкликва най-сетне. — Как не се сетих! Проклет любопитен старик, дето все се навърта около мен и ме тормози с какви ли не въпроси: „Какво ще кажеш за едни карти, дали да не ударим един билярд, дай да изиграем едно парчизи…“ Само и само да ме разпитва, да си пъха носа в чуждите работи, мътните го взели…
Продължава все в този дух, но Джак го оставя да говори. Болен или не, възрастният човек по най-безцеремонен начин е изтръгнат от ежедневния си ритъм и има нужда да разтовари напрежението. Ако сега го прекъсне, за да спести време, всичко ще отиде по дяволите. Трудно му е да запази търпение (Как ли успява Дейл да задържи ония нещастници? Не иска и да знае), но се налага. Когато обаче Потър разширява обхвата на критиките (Морти файн също става обект на тежки думи, както и приятелят на Анди Рейлсбак — Ърв Троунбъри), бърза да го прекъсне:
— Въпросът е там, че Рейлсбак е проследил някого до твоята стая. Не, не се изразих правилно. Рейлсбак е бил заведен до твоята стая.
Старецът мълчи и се взира в ръцете си. Но кима. Може да е възрастен и болен, може болестта му да напредва необратимо, но съвсем не е глупав.
— Почти съм сигурен, че един и същи човек е подмамил Рейлсбак и е подхвърлил в дрешника снимките на мъртвите деца.
— Тъй-тъй, има логика. А след като разполага със снимки на мъртвите дечица, вероятно ги е убил.
— Точно така. Та затова се питам…
Потър нетърпеливо размахва ръка.
— Май се досещам какво се питаш. Кой по тези места иска да види Потси от Чикаго с примка на врата. Или на топките. — Именно.
— Не искам да ти спъвам работата, синко, ама не се сещам за никого.
— Нима? — Джак повдига вежди. — Никога ли не си бил по тези места, не си ли строил я къща, я обществена сграда?
Потър вдига глава и се ухилва:
— Естествено. Как иначе щях да знам, че градчето е толкова живописно… особено през лятото? Има един квартал, „Либъртивил“ се казва — знаеш ли го? Улиците са със „старинни“ имена — Камелот, Авалон — чувал ли си го?
Джак кима.
— Половината сгради там аз съм ги строил. Още през седемдесетте години. Навърташе се тогава един тип… голям манипулатор, когото познавах от Чикаго… или поне бях останал с впечатлението, че познавам… Дали пък не беше и той от гилдията? — добавя старецът, като че говори на себе си. Сетне отривисто тръсва глава и продължава: — Не помня. И без друго няма значение. Пък и как би могло? Още тогава беше на възраст, сигурно вече е е в гроба. Беше много отдавна.
Но Джак, който разпитва заподозрените както навремето Джери Лий Луис свиреше на пиано, смята, че има значение. В онзи кът на съзнанието, обикновено забулен в сумрак, където се помещава главният щаб на интуицията, една след друга светват лампички. Засега не са много, но не са и малко.
— Манипулатор — повтаря, сякаш не е чувал друг път тази дума. — Какво ще рече „манипулатор“?
Потър сърдито го стрелва с поглед:
— Някой, който познава хора с връзки. Или може би хората с връзки го търсят понякога. Да си манипулатор не е най-великото нещо на света…
„Никак даже — мислено отбелязва Джак, — но за това пък може да ти осигури кадилак, който вози плавно.“