— Здравейте, момчета — поздравява ги и става от нара.
— Ти какво правиш тук, Холивуд?
— Чеша си езика и ви чакам — отвръща той и ги удостоява с ослепителна усмивка. — Сигурно търсите господина.
— Позна! — изръмжава Браун. — Ако си прецакал нашия случай…
— А, не ми се вярва — отвръща той, като се старае да говори любезно. После се обръща към Потси: — С тях ще бъдете в сравнителна безопасност, сър. Опасно е да останете във Френч Ландинг.
Джордж Потър изглежда безразличен и примирен.
— Все ми е едно — отвръща, но явно му хрумва нещо, защото се усмихва: — Ако Приятелчето е жив, може да го питаш още ли го боли задникът, дето го изпързалях през шейсет и девета. И му предай много поздрави от Потси от Чикаго.
— Какви ги дрънкаш? — мръщи се Браун. Приготвил е белезници и очевидно изгаря от нетърпение да ги щракне на китките на Потър.
— Господинът сподели с мен спомени от миналото — отвръща Джак и пъхва ръце в джобовете на панталоните си. Усмихва се на Браун и Блак и добавя: — Това не ви засяга, момчета.
Блак от щатската полиция се обръща към Дейл:
— Ти си вън. Казвам ти го с три едносрични думи, та дано го разбереш. Е, господин началник, искам да ми отговориш веднъж и завинаги: ясно ли е?
— Като бял ден. Имате власт и ми отнемате разследването.
Но искрено препоръчвам на теб и колегата ти да не си придавате големи важности! Ако сте очаквали, че ще стоя със скръстени ръце и ще позволя да линчуват този човек…
— Не се прави на по-голям глупак, отколкото и без друго си — срязва го Браун. — Научили са новината от разговорите по по-полицейските радиостанции.
— Съмнявам се — тихо отвръща Деил, мислейки за синия клетъчен телефон от хранилището за веществени доказателства.
Блак впива пръсти в рамото на Потър и го блъсва толкова силно към вратата в края на коридора, че арестантът едва не се препъва. Лицето на стареца се изкривява от болка, но той съумява да запази и равновесието, и достойнството си.
— Господа полицаи — казва Джак. Не говори нито силно, нито гневно, но и двамата се обръщат. — Ако още веднъж си позволите в мое присъствие да малтретирате задържания, веднага шом напуснете участъка, ще телефонирам на шефовете ви в Мадисън; уверявам ви, господа, че ще се вслушат в думите ми. Вашето арогантно и агресивно поведение възпрепятства разследването. Умения за междуведомствено сътрудничество въобще не притежавате. Или се дръжте прилично, или ви гарантирам, че още следващия петък ще си търсите работа като телохранители.
Въобще не повишава тон, но с всяка следваща дума Блак и Браун като че ли се смаляват. Като престава да говори, двамата имат вид на хлапета, на които са издърпали ушите. Дейл го зяпа със страхопочитание. Само Потър е напълно безучастен — взира се в белезниците така, сякаш се намира на хиляди километри от Френч Ландинг.
— Изчезвайте! — добавя Джак. — Вземете задържания, документацията по случая и вървете по дяволите!
Блак понечва да каже нещо, но бързо затваря уста. Когато вратата се хлопва след тях, Дейл поглежда Джак и прошепва:
— Брей!
— Какво имаш предвид?
— Ако не знаеш, няма да седна да ти обяснявам.
Соиер свива рамене: — Доато тези хубавци се занимават с Потър, ние ще свършим нещо полезно. След всичко, което се случи тази вечер, най-сетне мъничко ни провървя.
— Какво научи от него? Каза ли ти нещо? — Някакво име. Може би не означава нищо. Чарлс Бърнсайд. По прякор Приятелчето. Да си чувал за него?
Дейл издава долната си устна и започва да я пощипва. Отпуска ръка и клати глава:
— Самото име като че ли ми напомня нещо, но може би просто е твърде популярно. А прякорът нищо не ми говори.
— Бил е строител, изпълнител на големи поръчки, въртял е далавери в Чикаго преди трийсетина години Поне според Потси.
— Потси. — Тиксото, с което е прикрепен надписът „ЕДИН РАЗГОВОР ОЗНАЧАВА ЕДИН РАЗГОВОР“, се е забелило и Дейл го приглажда към стената с вид на човек, който не осъзнава какво прави. — Тоя май ти стана приятелче?
— Не. Приятелчето е Бърнсайд. А полицай Блак не е собственик на Блак Хаус.
— Ти си се смахнал. За какво говориш?
— Чувал ли си за къща с подобно име в околността?
— Не, за Бога! — засмива се Дейл.
Джак също се усмихва, но студено, все едно не разговаря с приятел, а разпитва свидетел. Защото в момента е стражар. Пък и в погледа на Гилбъртсън за миг забеляза нещо необичайно.
— Сигурен ли си? Не бързай. Помисли добре.
— Нали ти казвам — няма. В този край не е прието хората да си кръщават къщите. О, май двете стари моми Греъм и Пентъл наричат дома си „Орлови нокти“, защото предната ограда вече съвсем се е скрила под орловите нокти, но това е единствената къща с име в целия окръг, за която съм чувал.