Ние не сме дошли тук да роним сълзи. Във всеки случай не и като Ед — от ужасяващ срам и изумление. В този коптор витае страховита мистерия, белязала всичко, което ни заобикаля. Задачата ни е добре да се огледаме и да запомним отпечатъка на тази тайна, останала като опашка на комета, тайна, която витае около нас. Покъртителната сцена поражда дълбоко смирение. В случая това е най-подходящата реакция. Инак ще пропуснем най-важното — мистерията ще ни се изплъзне и ще останем слепи и глухи, в пълно неведение. Да не продължаваме напред, без да отдадем дължимото на тази сцена — мухите, кучето, което ръфа отрязания крак, дребното бледо телце на Ърма Френо и величината на сполетялото я нещастие — като признаем собствената си незначителност.
Трупът лежи на два метра встрани от прозорец с избити стъкла, през който тържествено влита огромна пчела и започва бавно да кръжи в дъното на бараката, като че ли изследва обстановката. Сякаш увиснала на пърхащите си крилца, пчелата изглежда на пръв поглед твърде тежка, за да лети, но се носи във въздуха с премерена лекота и предпазливост, без да се доближава до кървавия под. Мухите, помиярът и Ърма не й обръщат никакво внимание.
За нас обаче пчелата, която доволно пърха в тази камера на смъртта, не е удобен повод да разсеем вниманието си — тя вече е част от заобикалящата ни мистерия и донякъде я обяснява. Тя е детайл от сцената, който също изисква нашето внимание. Приглушеното й жужене сякаш очертава епицентъра на звуковите вълни с по-голяма височина на тона, произвеждани от лакомите мухи: пчелата доминира звуковия фон като солист на хор. Своеобразният й глас се концентрира и зазвучава тържествено. Пчелата попада под лъча, който прониква през една пролука в стената, гръбчето й засиява в златисти и кадифено-черни райета, а крилцата й трептят като перка — изведнъж тя се разкрива пред нас като изключително сложно творение, способно да лети. Мъртвото дете сякаш се просмуква в окървавените дъски. Изпитвайки смирение от осъзнаването на собствената ни незначителност и пред строгата тържественост на мига, се досещаме, че тук са замесени сили отвъд пределите на нашия разум — върховни сили, които неизменно действат около нас, но ние долавяме съществуването им единствено в моменти като настоящия.
Оказана ни е чест, но бремето й е непосилно. Насекомото полита обратно към прозореца и преминава в друго измерение на съществуването; ние го следваме навън, излизаме на слънце и се издигаме във висините.
Миризмата на урина и екскременти в старческия приют, несигурното, сякаш изплъзващо се усещане за упадък, породено от странната къща северно от шосе № 35, бръмченето на мухите и кървавата локва в едновремешното заведение „При Ед“ — брр! Отврат! Питаме се дали навсякъде във Френч Ландинг зад лицеприятната външност се крие разочарование. Няма ли поне нещо, чието съдържание да отговаря на опаковката, така да се каже?
Отговорът е кратък: „Не!“ На всеки подстъп към Френч Ландинг трябва да се постави огромна табела с надпис: „ВНИМАНИЕ! ОПАСЕН УПАДЪК! ПРЕМИНАВАНЕ САМО НА ЛИЧНА ОТГОВОРНОСТ!“
Тук властва магията на Рибаря. Поради това думата „лицеприятно“ временно е извън употреба. Защо да не се оттеглим на някое по-приятно място? Ако наистина имаме тази възможност, трябва да се възползваме от нея, тъй като се нуждаем от почивка. Може би няма да съумеем напълно да се отървем от вездесъщия упадък, но поне няма да се занимаваме със старци, които се изпускат в леглото, и трупове, проснати в локви кръв насред пода (поне засега).
И така, пчелата поема по своя път, а ние — по нашия, който води на югозапад, над друга гора, ухаеща на живот и кислород — такъв въздух няма да намерите никъде, най-малкото не и на този свят — и отново се завръщаме към човешките дела.
Този район на града се нарича „Либъртивил“ по решение на общинския съвет на Френч Ландинг от 1976 година. Ще ви се стори невероятно, но самият Ед Гилбъртсън с голямото шкембе, Царят на кренвиршите, бе част от това двестагодишно сдружение на основоположниците; тогава бяха странни времена, мили Боже, наистина доста особени. Не чак като днес — сега Френч Ландинг се намира в ерата на Рибаря, времето на съвършения упадък.
Възрастните намират имената на улиците в този квартал колоритни, но според децата те са извратени. Известно е, че помежду си го наричат на шега „Педаливил“. Нека се снишим сред благоуханния утринен въздух (вече се затопля — очертава се идеален ден за Празника на ягодите). Бавно се носим по Камелот Стрийт, завиваме по „Авалон“ и продължаваме по улица, наречена „Девицата Мариан“. Оттам продължаваме — каква изненада, а? — по Робин Худ Лейн.