Той отново за миг извръща очи. На Потър предстоеше да бъде обвинен в убийство, но по време на разпита нито веднъж не извърна поглед. Защото казваше истината.
За разлика от полицейския началник Гилбъртсън.
„Трябва да пипам с кадифени ръкавици — мисли си Джак. — Защото той не знае, че лъже. Как е възможно?“
Сякаш в отговор на този въпрос в съзнанието му изникват думите на Потър: „Един ми каза, че там слънцето не грее дори когато времето е слънчево… Сенките на хората изчезвали като в приказките и това ги плашело.“
Паметта е сянка — всеки полицай, който се опитва да възстанови престъпление или злополука по противоречивите разкази на очевидците, го знае много добре. Дали Блак Хаус на Потси е нещо подобно? Нещо, което не хвърля сянка? Поведението на Дейл (обърнал се е изцяло към отлепеното съобщение и го приглажда толкова съсредоточено, сякаш прави изкуствено дишане на човек, припаднал на улицата, докато чака пристигането на линейката) навежда Джак на мисълта, че става дума тъкмо за нещо такова. Преди три дни въобще не би допуснал подобна мисъл, но преди три дни още не се беше връщал в Териториите.
— Според Потси се говорело, че къщата е обитавана от духове още преди да е построена — продължава, сякаш не е забелязал необичайното поведение на Гилбъртсън. — Не съм чувал за такава къща! — Дейл се заема със съобщението за сбирките на А. А. и А. Н. Изследва тиксото с безкрайно усърдие без въобще да поглежда към Джак. — Абсолютно нищо не ми говори.
— Сигурен ли си? Един работник едва не умрял от загуба на кръв. Друг паднал и се парализирал. Хората се оплаквали — моля ти се, Дейл, чуй това — според Потси хората се оплаквали, че оставали без сянка. Не виждали сенките си дори по пладне, когато светлината е най-силна. Много интересно, не мислиш ли?
— Ъхъ, но не помня да съм чувал подобни истории. — Дейл се отдръпва, когато Джак пристъпва към него. По-точно изплашено отскача назад, макар че изобщо не е страхливец. Поведението му е едновременно комично, тъжно и зловещо. Гилбъртсън със сигурност не осъзнава какво прави. Има някаква сянка. Джак я вижда, подсъзнателно Дейл също я забелязва. Ако Джак го притисне до стената, ще го принуди да я види… но не му се ще да го прави. Защото сянката е лоша. Дали е по-ужасна от канибала, който си похапва от дечицата, които е убил? Очевидно дълбоко в себе си Дейл смята, че отговорът е положителен.
„Мога да го накарам да види сянката — разсъждава Джак. — Ще протегна под носа му ръцете си, ухаещи на момини сълзи, и ще го накарам да я види. Подсъзнателно той го иска. Та нали и той е стражар.“
Ненадейно дочува провлечения говор на Спийди Паркър, който си спомня от детството си: „А може и да го докараш до нервна криза, Джак. Господ е свидетел, че човекът и без друго е на ръба — какво ли не му мина през главата, откакто изчезна малкият Ъркнам. Готов ли си да рискуваш? И за какъв дявол?“ Беше искрен, като каза, че не е чувал за такава.
— Дейл?
Гилбъртсън го поглежда, сетне бърза да отмести очи. Макар погледите им да се срещат само за миг, Джак долавя притворството на приятеля си и сърцето му се свива.
— Какво?
— Искаш ли да изпием по едно кафе?
На Гилбъртсън очевидно му олеква, широко се усмихва. Тупва Джак по рамото и възкликва:
— Каква чудесна идея!
„Разбира се, че за теб е чудесна!“ — мислено отвръща Джак, после се усмихва. Има много начини да се провреш през иглено ухо и да откриеш Блак Хаус. Днешният ден беше богат на събития. Може би е най-добре да не се занимават с тази тема. Поне тази вечер.
— Ами Рейлсбак? — пита Дейл, докато шумно слизат по металната стълба към долния етаж. — Още ли настояваш да го разпиташ?
— Разбира се — с престорен ентусиазъм отвръща Джак, макар че не храни особено големи надежди, — Анди Рейлсбак е видял само онова, което Рибаря му е позволил. С изключение на една незначителна подробност — историята с единствения пантоф е доста необичайна. Бог знае дали ще свърши работа, но ако се стигне до съд, по този начин ще докаже връзката между тайнствения посетител в хотела и канибала-детеубиец…
„Този случай никога няма да стигне до съда и ти го знаеш много добре. Може дори да не завърши на този свят…“
Мислите му са прекъснати от жизнерадостната врява, с която ги посрещат в стаята на дежурните, където се помещава и телефонната централа. Служителите на полицейското управление на Френч Ландинг стават на крака и ръкопляскат. Хенри Лейдън също. Гилбъртсън бърза да последва примера на подчинените си.