Танси Френо: „Изведете чудовището, което уби хубавото ми момиченце.“
Клюна Сейнт Пиер: „Да видим какво ще последва.“
Джордж Потър: „Тая гадост се вмъква в човека и си трае. Моята теория е, че никога не изчезва напълно.“
Спийди, глас от далечното минало, казва по телефона, който беше чиста научна фантастика по времето, когато се запознаха: „Къде се губиш, Пътнико Джак… Виж, синко, като на стражар искам да ти кажа, че трябва да посетиш личната тоалетна на полицейския началник Гилбъртсън, и то на секундата“
Като на стражар, точно така.
Но най-често, отново и отново, гласът на Джуди Маршал: Не бива да стоиш и да повтаряш: „Ами, изгубих се, не знам как да се върна“ — просто продължаваш напред.
Да, но накъде? Накъде?
Най-сетне става, грабва възглавницата и излиза на верандата. Вечерта е топла — в Норуей Вали поначало мъглата не беше гъста, а сега лекият източен вятър напълно я е прогонил. Джак се поколебава, после слиза по стълбите както е само по бельо. Не му се ще да стои на верандата, където намери онази дяволска кутия с марки от пакетчета захар.
Подминава пикапа, подминава къщичката за птици и нагазва в ливадата северно от къщата. На небето блещукат милиарди звезди. Щурчетата тихо свирят в тревата. Пътеката, която бе прокарал сред люцерната и тимотейката, вече не личи, но може да е влязъл от друго място.
Нагазва по-навътре и ляга по гръб, пъха възглавницата под лавата си и се взира в звездите. „За малко — казва си мислено. — Докато главата ми се изпразни от тия призрачни гласове. Само за малко.“
И както си го мисли, започва да се унася.
И както си го мисли, се пренася отвъд.
Звездите в небето са различни. Пренареждат се пред очите му в други съзвездия. Кое ли е онова, намиращо се на мястото, където само допреди миг беше Голямата мечка? Свещеният опопанакс ли? Може би. Чува се тихо, приспивно поскърцване, той се досеща, че това е вятърната мелница, която видя, като се пренесе тази сутрин, макар да му се струва, че оттогава са изминали столетия. Няма нужда да поглежда, за да се увери, или пък да извръща поглед към мястото, където се намираше неговата къща, за да види, че отново се е превърнала в хамбар.
Скръц… скръц… скръц: гигантските крила се въртят под напора на същия източен вятър. Но тук той е несравнимо по-благоуханен, несравнимо по-чист. Джак докосва ластика на гащетата си и напипва груба тъкан. В този свят няма боксерки. И възглавницата се е променила. Дунапренът се е превърнал в гъши пух, но и така е удобна. Всъщност е много по-удобна. И някак ласкава.
— Ще го хвана, Спийди — шепне Джак на новите и непознати съзвездия. — Поне ще се опитам.
Заспива.
Като се събужда, е ранна утрин. Вятърът е утихнал. В посоката, от която духаше, на хоризонта е очертана ярка оранжева линия — слънцето вече се издига. Схванал се е, а дрехите му са се навлажнили от росата, но се чувства отпочинал. Щом отваря очи, разбира, че отново се намира в Уисконсин. Но знае и още нещо — че може да се върне. Когато си поиска, ще се пренесе в истинския Кули Кънтри. Осъзнаването на този факт го изпълва едновременно с радост и страх.
Става, пъхва под мишница възглавницата и прекосява ливадата, за да се върне в къщата. Сигурно е пет сутринта. Още три часа сън и ще бъде готов да се изправи пред всякакви предизвикателства. На стълбите на верандата отново попипва ластика на боксерките. Кожата му е влажна, но гащетата са почти сухи. Разбира се, че са сухи. През по-голямата част от времето, докато е спал на открито (както толкова пъти онази есен, когато беше на дванайсет години), те въобще не са били на него. Били са някъде другаде.
— В Земята на опопанакса — казва Джак и влиза в къщата. След три минути вече спи в собственото си легло. Когато се събужда в осем часа от слънчевите лъчи, които струят през прозореца и в които няма нищо свръхестествено, е почти готов да повярва, че последното пътуване е било само сън.
Но дълбоко в себе си знае истината.
Глава 18
ПОМНИТЕ ЛИ новинарските микробуси, които пристигнаха на паркинга зад полицейското управление? И приноса на Уендъл Грийн към всеобщото брожение, преди грамадното фенерче на сержант Храбоуски да го изпрати в страната на сънищата? Можем да бъдем сигурни, че веднъж надушили неизбежно назряващия граждански бунт, репортерските екипи не са стояли със скръстени ръце, защото на следващата сутрин материалът за бурната нощ е окупирал всички телевизионни екрани в целия щат. В девет часа хората в Расин и Милуоки, в Мадисън и Делафийлд и дори онези, които живеят толкова на север, че гледат телевизия само с помощта на сателитни антени — всички те вдигат поглед от палачинките и купичките с корнфлейкс, от пържените яйца и английските кифлички с масло, за да гледат как дребен истеричен полицай фрасва с тъп предмет претенциозен репортер с цветист речник, за да убие в зародиш кариерата му на велик демагог. Но можем да бъдем сигурни и в друго: материалът не намира никъде другаде такъв широк и радушен отзвук като във Френч Ландинг и съседните нему Сентралия и Ардън.