Джак внезапно осъзнава, че разговорът му напомня за срещата с Джуди Маршал, но пред него стои друга Джуди, лишена от онази дълбочина на душата и невероятна смелост, които бяха спасили от лудостта майката на Тайлър. В мига, в който споменът за нея изплува в съзнанието му, му се приисква да я види, при това желанието му е толкова силно, че тя му се струва ключът към загадката. Но ако тя е ключът, тя е и вратата, към която приляга ключът. Идва му да изскочи навън, да побегне от мрачната, налудничава атмосфера в караваната, да отложи срещата с „Гърмящата петорка“ и да подкара с висока скорост по магистралата към Ардън, към мрачната болница оттатък хълма, където лъчезарната Джуди Маршал е открила свободата, попадайки в психиатричното отделение.
— Но аз въобще не искам да я намирам, защото не искам да ходя там — напевно нарежда Танси. — Черният Плутонов бряг е лошо място. Там всичко е в пламъци.
— Откъде знаеш?
— Горг ми каза — шепнешком отвръща тя. Бързо отмества поглед и се втренчва в чашата с картинка на Скуби-Ду. — Горг обича огъня. Но не защото топли. Защото руши, а той много обича разрушението, Горг каза… — Тя клати глава и надига чашата. Но вместо да отпие, я накланя така, че течността да потече към ръба, сетне лочи като куче. Отново извръща поглед към Джак. — Мисля, че моят чай е вълшебен.
„Бас държа“ — мислено се съгласява той и сърцето му едва не се пръсва от жал за крехката, объркана Танси. — Тук не може да се плаче — заявява тя. — Стори ми се, че ви се плаче, но не може. Госпожа Норманди не позволява. Затова пък можете да ме целунете. Искате ли да ме целунете? — Разбира се, че искам. Но госпожа Норманди не разрешава и цеелувки.
— Така ли? — Танси отново близва от течността. — Да го отложим за после, като излезе от стаята. Освен това можете да ме прегърнете като Лестър Мун. Каквото ми прави Лестър, можете да ми правите и вие.
— Благодаря, Танси. Ще ми разкажеш ли какво друго ти каза Горг?
Тя накланя глава и ту хапе, ту свива устни.
— Каза, че е дошъл тук през една горяща дупка. И още, че съм майка и трябва да помогна на дъщеря си. В стихотворението дъщерята се казва Ленора, но истинското й име е Ърма. Освен това Горг ми съобщи… че един гаден старец е изял крака на моята Ърма, но можели да й се случат много по-лоши неща.
В продължение на няколко секунди Танси се затваря в себе си, сякаш изчезва зад неподвижен екран. Устните й са открехнати, дори не мигва. Когато най-сетне се завръща от мястото, на което се беше пренесла, напомня бавно оживяваща статуя. Говори толкова тихо, че гласът й почти не се чува:
— Моята задача беше хубавичко да го подредя. Само че вие ми дадохте онези красиви момини сълзи, пък и той не беше който трябва, нали?
На Джак му идва да изкрещи.
— Каза, че можело да й случат и по-лоши неща — недоверчиво шепне Танси. — Но не обясни какви, а направо ми показа. И докато гледах, изпитах усещането, че очите ми горят. Макар че виждах.
— Какво видя?
— Нещо много, много голямо, цялото от огън, което се издига високо в небето. — Млъква и по тялото й пробягва тръпка, която сгърчва лицето й, плъзва по жилите й и сякаш излита през връхчетата на пръстите й. — Ърма не е там. Не, не е там. Била е убита и гадният старец е изял крака й. Изпратил ми писмо, но аз така и не го получих. Горг ми го прочете. Не искам да мисля за това писмо. — Говори досущ като момиченце, което разказва история, чута отнякъде, или пък съчинена от самото него. Плътна завеса разделя Танси от онова, което е преживяла, именно тази завеса я крепи жива. Джак се пита какво ли ще се случи, когато момините сълзи увехнат.
— А сега — заявява тя, — щом няма да ме целунете, по-добре си вървете. Искам да остана сама.
Изненадан от решителния й тон, Джак се изправя и понечва да изрече някоя безсмислена любезност. Но Танси му посочва вратата.
Навън въздухът сякаш е натежал от неприятни миризми и вредни газове. В момините сълзи е имало повече сила, отколкото е предполагал — във всеки случай достатъчно, за да про чистят и освежат стаята на Танси. Земята, по която стъпва, е спечена като камък, въздухът е сух и някак кисел. На връщане към пикапа Джак диша насила, но знае, че това е единственият начин по-бързо да се пренастрои към нормалния свят. Към своя свят, макар да му се струва отровен. Има едно-единствено желание — да отпраши по шосе №93 към любимото място на Джуди Маршал, да се спусне оттатък хълма, да прекоси Ардън и паркинга пред болницата, да прекрачи портала, да преодолее съпротивата на доктор Спигълман и Джейн Бонд Надзирателката, докато се озове в живителното присъствие на Джуди Маршал.
Вече е почти убеден, че е влюбен в нея. Може би действително я обича. Знае, че има нужда от нея — Джуди е неговата врата и неговият ключ. Неговата врата, неговият ключ. Каквото и да означава това, е истина. Да, добре, жената, от която има нужда, е омъжена за изключително симпатичния Фред Маршал, но Джак не иска да се жени за нея; всъщност дори не иска да я люби, съвсем не — единственото му желание е да се изправи пред нея и да види какво ще се случи. Защото нещо ще се случи, ясно е като бял ден, но като се опита да си представи какво, пред очите му избликва фонтан от алени перца — далеч не онова, което се надява да види.