— Хич не ме интересува колко е гадно. Ако Рибаря действително живее там, отивам и въобще не ми дреме.
— И аз идвам с теб, ама чакай да си довърша разказа. Предложих на малката да зарежем тая работа и да идем да хапнем пържено пиле, което, съчетано с асида, щеше да ни се стори като райска храна или както там го е казал Колъридж, само че Нанси настояваше да тръгнем по пътеката тъкмо защото се чувстваше по същия начин. Много си падаше по експертиментите и беше ужасно опърничава. Та завих към гората, а малката седи зад мен и вика: „Мишок, не се лигави, дай малко газ“, и аз я послушах; всичко наоколо ми се вижда едно такова адски особено и скапано, но различавам единствено пътеката, която се вие между дърветата, и някакви гадости, които знам, че не са там.
— Дай пример — настоява Съни, все едно е учен, който провежда експеримент.
— Ами, едни тъмни силуети, които заставаха край пътя и ме зяпаха през дърветата. Някои дори хукнаха насреща ми, но аз минах през тях като през дим. Не зная, може пък наистина да са били дим.
— Глупости, било е от дрогата — възразява Клюна.
— Може би, но не останах с такова впечатление. Не забравяй, че върховният асид никога не причинява халюцинации. Както и да е, малко преди да се натъкнем на гадорията, ни в клин, ни в ръкав ми щукна за Киз Мартин. Това си го спомням отлично. Стори ми се, че я виждам пред себе си… изглеждаше досущ както когато я качих в линейката.
— Киз Мартин — повтаря Клюна. Мишока се обръща към Джак:
— Киз беше едно мое гадже от времето, когато бях в университета. Все ни се молеше някой от нас да я повози, един ден Кайзера й разреши да покара неговата машина. Киз адски се изкефи. Но не щеш ли, мина през някаква вейчица…
— Не беше баш вейчица — уточнява Доктора. — По-скоро клонче. Беше бая дебело — може би пет сантима в диаметър.
— Което е напълно достатъчно да те извади от равновесие, особено ако не си много опитен — обяснява Мишока. — Та мина тя през клончето, а моторът се капична; Киз изхвърча от седалката и се просна на пътя. Направо ми спря сърцето, като я видях.
— Загина на място, разбрах го още като видях под какъв ъгъл е отметната главата й — продължава разказа Доктора. — Дори нямаше смисъл от изкуствено дишане. Покрихме я с якетата и аз отидох да викам „Бърза помощ“. Десет минути по-късно я натовариха на линейката. Добре, че едното момче от екипа ме позна от стажа в спешното, иначе можеха да ни създадат проблеми.
— Тъкмо се питах наистина ли си лекар — казва Джак.
— Специализирах хирургия и изкарах задължителния стаж в болницата, след което зарязах всичко — усмихва се Доктора. — Изведнъж ми се стори много по-забавно да се мотая с тия момчета и да се занимавам с пивоварство, отколкото по цял ден да кълцам хората.
— Мишок! — обажда се Клюна.
— Н-да. Но да се върнем към онази история. Тъкмо когато стигнах до завоя на тесния път, насреща ми излиза Киз, виждам я съвсем ясно. Очите й затворени, главата й е клюмнала като лист, който всеки миг ще се отрони. „Само това ми липсва“ — викам си. И пак ме разтресе с пълна сила… чувството, което изпитах, като я видях тогава, на шосето. Казвам ви, изпаднах в амок. Това е точната дума — амок.
Като влязох в завоя, от гората се разнесе ръмжене на куче. И то такова, че тръпки ме побиха Все едно се бяха събрали двайсет огромни кучета, от бесни по-бесни. Направо имах чувството, че ще ми се пръсне главата. Вдигам поглед да видя вълча глутница ли се задава насреща ни, какво ли, обаче ми отне известно време, докато проумея, че причудливият, смътен силует насреща ни е къща. Черна къща.
Малката Нанси ме заудря по гърба и по главата и взе да крещи да спра. Аз, повярвайте ми, нямах нищо против, защото от всичко на света най-малко исках да се приближа до постройката. Набивам спирачки, а Нанси скача от мотора и започва да драйфа край пътя. Държи се за главата и драйфа ли, драйфа. На мен краката ми са като гумени, изпитвам тежест в гърдите. А онова нещо — знам ли какво е било — продължава да беснее в гората и вече приближава. Пак поглеждам към края на пътеката и виждам, че уродливата къща продължава навътре в гората, все едно пълзи между дърветата, само дето стои на едно място. И колкото повече я гледаш, по-голяма става! В този миг забелязвам светлинките, които танцуват около нея, но и те ми се струват опасни. „Стой настрана, Мишок — викат, — махай се оттук.“ На верандата виси втора табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и тази ми ти табела… Господи, все едно проблесва като светлинна реклама, сякаш ме предупреждава: „ТОЗИ ПЪТ НЕ СЕ ШЕГУВАМ.“
Струва ми се, че главата ми ще се разцепи, но хващам Нанси, Мятам я на мотора, тя увисва на гърба ми като чувал с картофи.