Ритам стартера, обръщам и се разкарваме оттам. Като се прибрахме у дома, малката се тръшна на легло, три дни не можах да я вдигна. Аз самият имах чувството, че случилото почти се е заличило от паметта ми. Цялата история някак си се обви в мрак. В съзнанието ми. И без това почти нямах време да мисля за тия работи, защото Малката Нанси се разболя и през цялото си свободно време бдях над нея. Доктора й предписа нещо за понижаване на температурата и тя се пооправи, след което продължихме да пием бира, да пушим трева и да се скитаме с мотора както преди, но вече не беше същата. В края на август състоянието й отново започна да се влошава и се наложи да я закарам в болницата. През втората седмица на септември, макар да се бореше със зъби и нокти, Нанси почина.
— Едра ли беше приятелката ти? — пита Джак, представяйки си жена с размерите на самия Мишок.
— На ръст и като телосложение беше горе-долу като Танси Френо — отвръща Мишока, явно изненадан от въпроса. — Вдигах я с една ръка.
— Но не си разказвал тази история на никого, така ли? — На кого да я разкажа? Първо, буквално се бях поболял от тревога по Нанси, пък и историята с къщата съвсем ми беше изфирясала от главата. Но с причудливите работи е така. Вместо да ти се набият в съзнанието, веднага се заличават.
— Много добре те разбирам — промърморва Джак.
— Май и аз те разбирам — обажда се и Клюна, — но мисля, че дрогата те е накарала да се откъснеш от действителността. Ама все пак си я видял… Блак Хаус, де.
— Много си прав.
Клюна се втренчва в Джак.
— А ти твърдиш, че Рибаря — оня изрод Бърнсайд, е построил къщата.
Джак кима.
— Може пък и да живее в нея и да е инсталирал какви ли не устройства да плашат хората.
— Възможно е.
— Тогава ще трябва Мишока да ни заведе на магистралата — да видим дали ще открием пътеката, за която говори. Ти ще дойдеш ли с нас?
— Не мога — отвръща Джак. — Най-напред трябва да се видя с една жена в Ардън, която според мен също може да ни помогне. Тя държи друго късче от мозайката, но не мога да ви обясня за какво става дума, преди да се срещна с нея.
— Значи знае нещо?
— О, да. Знае нещо.
— Добре тогава! — отсича Клюна и става от високото столче. — Както искаш. Но после непременно трябва да поговорим.
— Слушай, непременно трябва да влезем заедно в черната къща. Не знам какво ни чака там и какво ще видим… — Джак млъква, опитвайки се да намери подходящи думи. Сейнт Пиер пристъпва от крак на крак — личи си, че изгаря от нетърпение да издири леговището на Рибаря. — Затова ще ви трябвам. Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш. Съвсем скоро ще разберете за какво говоря и ми се струва, че вие сте в състояние да го проумеете, но ако се опитам да ви разкажа сега, няма да ми повярвате. Като му дойде времето, ще ви трябвам, за да ви водя, ако изобщо успеем да преминем. Ще се благодарите, че съм с вас. Моментът е критичен и никой няма интерес нещата да се оплескат.
— Защо мислиш, че аз ще ги оплескам? — с измамна кротост пита Клюна.
— Всеки ще ги оплеска, ако не разполага с последния къс от мозайката. Потърсете пътеката, която се отклонява от магистралата. Вижте дали Мишока ще успее да намери къщата, която е видял преди две години. Огледайте я отвън, но за нищо на света не влизайте без мен! Върнете се тук и ме чакайте, ще дойда веднага щом се освободя. Надявам да се върна най-късно до три часа.
— Точно къде в Ардън отиваш? Може да се наложи да те потърся.
— В лютеранската болница на Френч Каунти. Ще посетя пациентка, настанена в отделение Г. Ако не могат да ме намерят, оставете съобщение на името на някой си доктор Спигълман.
— Отделение Г, значи? — мърмори Клюна. — Днес май всички са полудели. Добре, може и да се задоволя само с оглед, стига да съм сигурен, че по някое време днес следобед ще ми обясниш как се сглобява мозайката, което според теб съм твърде тъп да схвана.
— Ще стане съвсем скоро, приятелю. Развръзката е близо. А ти може да си всякакъв друг, но не и тъп.
— Сигурно си бил страхотно ченге. Хем смятам, че половината ти приказки са врели-некипели, хем просто не мога да не ти вярвам. — Клюна се обръща и удря с юмруци по барплота: — Сирене! Вече е чисто. Можеш да довлечеш от кухнята бледоликия си задник.
Глава 19
СЛЕД КАТО членовете на „Гърмящата петорка“ яхват мотоциклетите си и напускат паркинга на бар „Санд“, Джак също потегля, но засега ще го оставим да пътува сам на север по шосе №93 към любимата гледка и болничното отделение на Джуди Маршал. Мотоциклетистите също потеглят към неизвестността, но за тях неизвестността отстои в западна посока по магистрала №35, в страната на непрестанно увеличаващо се минало, а ние искаме да разберем какво ще открият там. Не изглеждат Бог знае колко угрижени — още излъчват непоклатимата увереност, с която връхлетяха в бар „Санд“. Всъщност никога няма да ги видите разтревожени, тъй като в ситуации при които друг на тяхно място би се притеснил или обезпокоил, просто стават нападателни. Страхът също им въздейства по-различно отколкото на останалите хора: в редките моменти, когато го изпитват, в общи линии им е приятно. Според тях страхът е възможност, дадена свише, да фокусират колективната концентрация. Благодарение на забележителната им солидарност тази концентрация е могъща. За онези, които не са мотоциклетисти и не са служили в морската пехота, солидарността се изчерпва със състраданието, подтикващо ни да утешаваме опечалените си приятели, но за Клюна и веселата му дружина солидарността е синоним на увереността, че винаги има на кого да разчиташ. Те са отговорни един за друг и ясно го съзнават. За членовете на „Гърмящата петорка“ наистина важи максимата, че съединението прави силата.