В сравнение с призрачния град този участък от магистрала №35 е най-обикновена, приятна и уютна гора. Ако искате да знаете, Съни Кантинаро е бил в Харко, а това тук не е никакво Харко и въобще не може да се мери с него. Може би дори е цял отделен свят. Преценяващият поглед и все по-нетърпеливият дух на Съни срещат единствено двукилометров отрязък разкошна гора. Спокойно може да се нарече минигора. Хрумва му някой ден да прескочи насам, да скрие мотоциклета, да се разхожда в усамотение под огромните дъбове и ели, докато стъпалата му затъват в дебелия килим от елхови иглички, и да наблюдава птиците и пъргавите катерици.
Той съзерцава дърветата-часови на отсрещната страна на пътя и вече предвкусва удоволствието от предстоящата разходка, когато край един грамаден дъб ненадейно съзира нещо бяло. Така се е унесъл във видения как крачи сам под зеления покров, че едва не отминава, вземайки бялото петно за зрителна измама, мимолетна фантазия. Едва тогава си спомня защо всъщност са тук, намалява скорост, навежда се и вижда как от храсталака под един дъб изниква ръждясала дупка от куршум и грамадна черна буква „Н“. Съни насочва мотоциклета към другата страна на шосето и „Н“-то прераства в „ЕНО“. Не вярва на очите си, но ей я на — скапаната табела на Мишока. Изминава още половин метър и пред очите му се сглобява цялата фраза.
Превключва на неутрална скорост и спуска крак на земята. Мрачината около дъба се разпростира като паяжина до съседното дърво — също дъб, но не толкова грамаден. Доктора и Кайзера също пресичат шосето и спират. Той въобще не им обръща внимание и търрси с поглед Клюна и Мишока, които вече са се отдалечили на десет метра и съсредоточено се взират сред дърветата.
— Ей! — крещи Съни. Клюна и Мишока не чуват. — Ей! Спрете!
— Намери ли го? — вика Доктора. — Настигни ония нещастници и ги накарай да се върнат! — изкрещява в отговор Съни.
— Тук ли е? продължава приятелят му и занича между дърветата.
— А ти да не мислиш, че видях труп? Естествено, че е тук.
Док увеличава скоростта, заковава се точно зад Съни и се взира в гората.
— Док, ти видя ли го? — крещи Кайзера Бил и се засилва към тях.
— Оттам не се вижда — обяснява Съни. — Би ли си размърдал задника да кажеш на Клюна да се върне?
— Защо не го настигнеш ти?
— Защото ако мръдна от това скапано място, може никога повече да не го открия.
Клюна и Мишока вече са на двайсетина метра и продължават най-нехайно да зяпат гората.
— Ама аз пак не го виждам — упорства Доктора.
— Застани до мен — въздъхва Съда. Приятелят му се изравнява с него, после се изнася още няколко сантиметра напред. — Видя ли го сега? — Съни сочи табелата.
Онзи присвива очи и се привежда над кормилото:
— Къде, бе? А, да, видях я. Леле, колко е очукана.
Табелата е огъната на две и горната половина засенчва долната. Сигурно някой младеж, склонен към антиобществени прояви, е минал случайно оттук и я е смачкал с бейзболната си бухалка. Явно по-големите му братя — по-отракани в престъпните номера, вече са правили опити да я унищожат с ловни пушки 22-ри калибър, а малкият просто е сложил край на мъките й.
— Та къде е пътят? — продължава Доктора. Вече обезпокоен, Съни сочи мрачината, която започва вдясно от табелата и се простира като черен лист хартия до съседния по-малък дъб. Докато се взира в мрачината, тя престава да бъде двуизмерна и хлътва като пещера, като черна дупка, пробита с юмрук във въздуха. Тази пещера, тази черна дупка се разтапя и се превръща в черен път, широк метър и половина, който явно през цялото време си е бил тук.
— Вярно, бе — възкликва Кайзера. — Главата ми не побира как е възможно първия път никой да не го види.
Съни и Док се споглеждат, давайки си сметка, че Кайзера дойде твърде късно и не видя как пътят се материализира от някаква черна стена с дебелината на лист хартия.
— Не е толкова лесно да се забележи — бърза да обясни Съни.
— Очите трябва да привикнат — уточнява Док.
— Добре — съгласява се приятелят им, — но ако ще спорите кой да каже на Клюна и Мишока, позволете да ви спася отс безизходицата. — Включва двигателя и се понася по шосето като куриер с горещи новини от фронта от времето на Първата световна война. Клюна и Мишока вече доста са се отдалечили, но очевидно чуват рева на мотора, спират и поглеждат назад.
— Сигурно е така — отбелязва Съни и тревожно поглежда Доктора. — Очите ни трябва да привикнат.