Док улавя погледа на Клюна и се опитва да не издаде колко му е зле. Стомахът му ври като мръсна вода в съдомиялна машина, червата му сякаш се преплитат. Има чувството, че напредва с пет километра в час — толкова лепкав и застоял е въздухът. По неизвестни причини главата му е натежала с петнай-сетдвайсет килограма — ама че проклета работа!; дори му е интересно дали ще съумее да овладее бедствието, което бушува във вътрешностите му. Въздухът сякаш се концентрира, втвърдява се и изведнъж — бум! — главата на Доктора се превръща в тежка топка за боулинг и клюмва върху гърдите му. От гората долита ужасяващо ръмжене, той едва се овладява да не повърне. Забелязва, че Клюна изважда револвера си, и разсеяно отбелязва, че може би и той трябва да направи същото, но като капак на всичко в съзнанието му изплува споменът за едно дете на име Дейзи Темпърли, който като че ли го парализира. Докато стажуваше в университетската болница в Ърбана, той беше извършил — под наблюдение, разбира се — близо сто операции от всякакъв род и бе асистирал при почти още толкова. Всички завършваха успешно до деня, в който в операционната зала вкараха Дейзи Темпърли. Предстоящата операция беше сложна, но не и опасна за живота на пациентката — предстоеше да й се направи трансплантация на кост и козметична операция. Дейзи се възстановяваше след тежка автомобилна катастрофа и това беше третата хирургическа намеса. Два часа след започването на операцията главният лекар — който бе и наставник на Док — беше извикан по спешност, поради което на младия стажант се наложи да довърши започнатото. Понеже не беше спал в продължение на четирийсет и осем часа и защото в изтощението си си представяше как хвърчи по магистралата с Клюна, Мишока и другите нови приятели, той допусна грешка… не по време на операцията, а след това. Предписвайки един медикамент, сгреши дозата, вследствие на което само след два часа Дейзи Темпърли почина. Имаше начини да спаси кариерата си, но той не пожела да се възползва от тях. Въпреки че от болничната управа му разрешиха да довърши стажа си, той завинаги се отказа от медицината. Мотивите, които изтъкна пред Джак Сойер, бяха твърде опростени и не разкриваха цялата истина.
Онова, което бушува в стомаха му, става нетърпимо. Без дори да намали скоростта, Доктора извива глава и повръща. Не за пръв път драйфа, докато кара мотоциклета, но никога не е изпитвал такава болка, нито пък унижението да се изцапа с повръщано. Ужасната тежест в нещастната му глава-гюле не му позволява да извърти главата си достътъчно встрани, затова част от съдържанието на стомаха му се изпразва върху дясното му рамо и дясната му ръка; струва му се, че онова, което бълва, е живо и притежава зъби и нокти. Не се изненадва, като отрива, че повръща и кръв. Стомахът му буквално се гърчи от болка. Чудовищното същество се обръща и отново хуква към Мишока.
„Не ме нападна, защото имам револвер и защото след мен идват още двама“ — предполага Доктора. Главата и ръцете му са натежали с по още двайсет килограма, но с нечовешко усилие той изпъва ръка и стреля повторно. Този път със сигурност уцели чудовището, но то само се сепва и за миг обръща към него грамадната си глава. Изръмжава по-силно и продължително, от отворената му уста се стичат сребристи лиги, размахва закърнялата си опашка.
Когато Доктора поглежда в червената паст, смелостта го напуска, ръцете му натежават още повече и едва държи главата си изправена. Струва му се, че пропада в алената бездна, безжизнените му пръсти всеки миг ще изпуснат револвера. В продължение на един миг, застинал във вечността, същите тези пръсти държат писалката, с която написа рецептата, предназначена за Дейзи Темпърли. Кучето тромаво тича към Мишока. Съни псува ожесточено. Вдясно отеква силна експлозия, и ушите на Доктора заглъхват, настъпва гробна тишина. „Втасахме я — казва си той, — мрак посред бял ден.“