Кучето се обръща и впива в Съни огнените си очи, големи колкото бейзболни топки. От зейналата му паст стърчат закривени бели зъби, от бърните му се точат лиги, дебели като въжета. То се снишава и пристъпва напред. И което е най-странното — заръмжава още по-силно и по-яростно. Отправя предупреждение: или човекът срещу него да изчезне на секундата, или Ще бъде следващият в менюто.
— Майната ти! — отсича Съни и стреля право в устата му. Би трябвало главата на звяра да се разхвърчи на кървави късчета, но секунда след изстрела не се случва нищо.
„Мамка му“ — казва си Съни.
Очите на кучеподобното същество пламтят, клинообразната му глава постепенно се материализира в мрака и добива плътност. Сякаш мастиленочерна роба се отмята и разкрива дебел врат, мощни гърди и мускулести предни крака. Може би нещата се обръщат, може пък да се окаже, че чудовището все пак е уязвимо. Съни стисва дясната си китка, прицелва се с две ръце в гърдите на звяра и отново натиска спусъка. След експлозията ушите му заглъхват, сякаш са затъкнати с памук. Металиите шипове, които се забиват в мозъка му, се нагряват като реотани, между слепоочията му избухва пареща болка, за миг му причернява.
От гърдите на животното руква тъмна кръв. В гърдите на Съни Кантинаро се надига неподправена, примитивна радост. Силуетът на чудовището се очертава по-ясно — вече се вижда широк гръб, загатнати са задни лапи. Макар че прилича на куче, животното не принадлежи към нито една известна порода и е високо около метър и четирийсет — приблизително колкото едър вълк. То пристъпва напред, а Съни стреля отново. Също като ехо звукът се повтаря, покрай гърдите му изсвистява куршум, който бръмчи като разгневена оса.
Животното полита назад, накуцвайки на ранения си крак. Пламтящите му очи като свредели се впиват в лицето на човека. Съни рискува да погледне назад — вижда Клюна, който е застанал на средата на пътеката и крещи:
— Не ме гледай, стреляй!
Гласът му сякаш разбужда Доктора; той вдига ръка и се прицелва. После тримата дърпат спусъците, а просеката в гората все едно се превръща в стрелбище, пълно с посетители. Накуцвайки, кучеподобното същеество („Адско изчадие“ — казва си Съни) отстъпва още крачка назад и надава вой, изпълнен с ярост и безсилие. Все още виейки, прикляка, прескача пътеката и изчезва в гората.
Съни едва устоява на желанието да се строполи на земята под въздействието на облекчението и умората. Докторът се обръща като на пружина и започва да стреля в мрачината сред дърветата, докато Клюна хваща ръката му и му заповядва да престане. Във въздуха се смесват миризмата на кордит и някаква мускусна, противна сладникава животинска миризма. Вие се сивкав дим, който изглежда почти бял на фона на притъмнялото небе.
Лицето на Клюна е изопнато от напрежението, склерите на очите му са пурпурни.
— Нали го улучи тоя скапан звяр? — обръща се към Съни.
— Да, мамка му, поне два пъти, ако не и три пъти — отвръща Кантинаро. Едва чува гласа на Клюна през въображаемите памучни тампони в ушите си.
— И ние с Доктора го уцелихме по веднъж. Какво беше това дяволско нещо?
— „Дяволско“ нещо е много точно казано.
Виейки от болка, Мишока за трети път изкрещява за по-мощ и другите най-сетне го чуват. Накуцвайки, тръгват към него, като притискат онези места по тялото, които най-много ги болят, клякат до пострадалия и навеждат над него. Десният крачол на джинсите му е раздран и подгизнал от кръв, лицето му е изкривено от болка.
— Абе, нещастници, да не сте глухи?
— Почти — отвръща Док. — Кажи ми, че нямаш куршум в крака.
— Цяло чудо е, че не ме улучихте. — Мишока потръпва и изпъшква, въздухът съска между зъбите му. — Жалко, че не можахте да го хванете на мушка онзи звяр, преди да захапе крака ми.
— Аз го хванах — уточнява Съни. — Поради което все още имаш крак.
Мишока се взира изпитателно в него и клати глава.
— Какво стана с Кайзераа?
— Изтече му близо литър кръв през носа и изгуби съзнание — уточнява Съни.
Мишока въздиша, сякаш се възмущава колко крехко създание е човекът.
— Крайно време е да се махаме от това шантаво място.
— Кракът ти добре ли е? — пита Клюна.
— Не е счупен, ако това имаш предвид. Но не е и добре.
— Какво чувстваш? — намесва се Доктора.
— Не отговарям на въпроси, задавани от хора, покрити с повръщано.
— Можеш ли да караш?
— Мамка му, да, Клюне… да си ме виждал някога да не мога да карам?
Клюна и Съни го подхващат от двете страни и с нечовешки усилия го изправят на крака. Като го пускат, той полита и прави няколко крачки встрани.
— Така няма да стане — изпъшква.
— Напротив, ти си върхът — казва Клюна.