— Фред, съобщи ли му нещо за мен?
— Само че Джуди ти има доверие и че и двамата с нея сме ти благодарни за помощта. И май споменах, че днес следобед ще я посетиш.
— А за шапката на Тай каза ли му?
— Да не съм луд? Тия работи са си между вас с Джуди. Аз не ги разбирам, поради което не ги коментирам пред Уендъл Грийн. Поне го накарах да обещае, че няма да закача жена ми. Ползва се с лоша слава, но не ми се стори чак толкова черен, колкото го изкарват.
— Доста неща си му разказал… но… стореното-сторено. Ще държим връзка.
Когато Фред Маршал затваря телефона, Джак набира номера на Хенри:
— Хенри, може би ще позакъснея. Отивам до лютеранската болница. Джуди Маршал получила касета от Рибаря и ако ми позволят да я взема, ще я донеса. Но има нещо странно — на този запис говорел с чуждестранен акцент.
Хенри отвръща, че няма за къде да бърза. Още не бил прослушал първия запис, но сега щял да изчака Джак да донесе и втория. Възможно било да открие нещо важно, ако ги изслуша непосредствено един след друг. Ако не друго, поне щял да разбере дали гласът принадлежи на един и същ човек.
— И не се тревожи за мен, Джак. След малко ще дойде госпожа Мортън да ме закара до студиото. Джордж Ратбън направи голям удар днес — шест-седем радиоспота. „И слепец ще разбере, че искате довечера да зарадвате вашето пиленце, вашето котенце, вашето гълъбче, вашата благоверна съпруга и предана приятелка в радост и неволи, с една м-мм, фантастична вечеря. Няма по-добро място да засвидетелствате своята благодарност към дъртата чанта от «Царството на ребърцата на братовчеда Бъди» на Саут Уобаш Стрийт в живописния център на Ла Ривиер!“
— Дъртата чанта… май си се поувлякъл, а?
— Като искат Джордж Ратбън — ето им Джордж Ратбън с всичките му кусури.
Джак се засмива, обещава да намине по-късно, натиска педала за газта и стрелката на скоростомера отскача на цифрата сто и четйриисет. Какво пък, да не би Дейл да го глоби за превишена скорост?
Вместо на паркинга оставя колата пред входа на болницата и с пъргава крачка прекосява циментовата площадка, потънал в мисли за Териториите и Джуди Маршал. Събитията се развиват с мълниеносна бързина, набират скорост и той има чувството, че всички нишки водят към Джуди… не, към Джуди и него. Двамата са подбрани умишлено за разлика от първите три жертви — Ейми Сейнт Пиер, Джони Ъркнам и Ърма Френо, които просто са били на подходящата възраст — докато Тайлър е син на Джуди и това го прави различен. Джуди е виждала Теиториите, Джак ги е пропътувал, а Рибаря живее там, както туморните клетки живеят в здравия организъм. Изпратил е на Джуди запис, а на Джак — смразяващ кръвта подарък. Едва когато посети Танси Френо, Джак разбра, че тази жена е неговият ключ и неговата врата, а къде води тя, ако не в нейното Там някъде?
Там някъде. Господи, колко хубаво! Всъщност дори красиво.
А-ах… при тези думи пред очите му изниква образът на Джуди Маршал, а при вида на това лице в съзнанието му се отваря врата, запазена единствено и само за него — поразен от изненада, ужас и радостно очакване, Джак Сойер се вкаменява посред циментовата площадка на два метра от входа на болницата.
През отворената врата в съзнанието му се излива порой от несвързани образи: спряло виенско колело, полицаи от Санта Моника се щурат на местопрестъпление, оградено с жълта полицейска лента; светлините се отразяват в плешивото теме на чернокож мъртвец. Да, точно така, в чернокожото теме на плешив мъртвец, когото Джак искрено и най-откровено, всъщност най-отчаяно, не желае да види, та затова се вгледай добре, малкия, ей го на, пак същият мъртвец. Някъде звучи китара, но тя е другаде — тя принадлежи на великолепния, неумолим, утешаващ и безутешен Спийди Паркър, Бог да го благослови, Бог да прокълне очите му, Божията любов да го споходи, Спийди, който дръпна струните и запява:
Около Джак се завихрят цели светове в световете и други светове, разделяни от тънка мембрана, състоящата се от хиляди, хиляди врати, стига човек да знае как да ги открие. През една от тях — тази на Спийди — руква водопад от стотици хиляди червени перца, миниатюрни червени перца от гърдите на червеношийка, от гърдите на стотици червеношийки. „Червеношийка“ като в словосъчетанието „бледосиньо яйце от червеношийка“’, благодаря ти, Спийди, и песен, в която се пееше „Събуди се, събуди се, поспаланчо.“
Или по-добре: „Събуди се, събуди се, ЗАПЛЕСАНЧО!“
В моментен пристъп на лудост в съзнанието му не чак толкова жизнерадостно се провиква Джордж Ратбън: „И СЛЕПЕЦ щеше да види какво предстои да се случи, ЗАГУБАНЧО!“