— Където трябва да отидем заедно. Да. Но за разлика от мен ти можеш да преминеш през стената. Предстои ти да извършиш нещо, която е най-важното дело на света. Трябва да намериш Тай и да попречиш на Абала. Не зная какво е Абала, но твоите служебни задължения изискват да му попречиш. Ти си стражар, ако се не лъжа.
— Наистина съм стражар и ще изпълня дълга си.
— Значи и това е вярно. Трябва да премахнеш Горг и неговия господар Муншун. Това не е истинското му име, но звучи по подобен начин: Муншун. Тя ми каза всичко това, като се побърках и се опитах със сила да проникна в другия свят — стори ми се, че ми говори право в ухото. Бях толкова близо!
Какво разбира от този разговор Уендъл Грийн, прилепил до вратата ухото си и записващия диктофон? Чутото съвсем не е каквото очакваше — животински стонове и задъханото дишане на двама души, набързо задоволяващи похотта си. Уендъл Грийн скърца със зъби и лицето му се изкривява от безсилен гняв.
— Толкова се радвам, че с усилие на волята си стигнала до прозрението — казва Джак. — Ти си забележителна жена. Един на хиляда не проумява какво означава всичко това, камо ли да го направи.
— Много говориш.
— Искам да кажа, че те обичам.
— По своему наистина ме обичаш. Но знаеш ли какво? С идването си тук ме превърна в нещо много повече от онова, което съм в действителност. От теб струи някакъв особен лъч и аз само го следвах. Джак, ти си живял там, а аз само успях да надникна за мъничко. Но и това ми стига. Доволна съм. Ти и престоят ми в психиатрията ми дадохте възможността да пътувам.
— Грешиш — помогна ти онова, което носиш в себе си.
— В такъв случай три пъти „ура“ за пристъпа на лудост. Но да не губим повече време, часът удари. Бъди стражар. Аз мога да дойда само до средата на пътя, но ти трябва да вложиш цялата си сила.
— Едва ли подозираш каква сила се крие и в теб.
— Хвани ръцете ми и го направи, Джак. Прехвърли се оттатък. Тя те чака, трябва да те предам на нея. Знаеш името й, нали?
Той отваря уста, но не може да проговори. В тялото му изведнъж се разлива сила, която сякаш извира право от земното ядро, наелектризира кръвта му, кара косата му да настръхне и плътно споява треперещите му пръсти с треперещите пръсти на Джуди Маршал. Изведнъж става лек като перце, същевременно никога не е усещал толкова натрапчиво съпротивлението на тялото си, което му пречи да полети. Откъсването им от този свят сигурно ще бъде като излитане на ракета. Подът като че трепери под краката му.
Съумява да се наведе към Джуди Маршал, която е отметнала глава, затворила е очи и се усмихва, изпълнена с възторг от постигнатото. Обкръжена е от треперлива белезникава светлина, босите й стъпала здраво са стъпили на пода. Светлината обгръща и Джак. „Но всичко идва от нея — казва си той — и от…“
В стаята се извива вихър, репродукциите на Джорджия О’Кийф политат от стените. Ниската кушетка се плъзва по пода, листове хартия се разхвърчават от подскачащото писалище. Елегантна халогенна лампа се разбива на пода. В цялата болница — на всеки етаж, във всяка стая и всяко отделение — леглата се тресат, телевизионните екрани угасват, инструментите дрънчат в дрънчащите метални подноси, светлините примигват. Плюшените играчки падат от лавиците в магазинчето за подаръци, а вазите с лилиите се търкулват по мраморния под. На петия етаж крушките избухват сред дъжд от златисти искри. Ураганният вой все повече се усилва и с оглушително свистене се превръща в бяла завеса от светлина, която след миг се концентрира в една точка и помръква. С нея изчезват и Джак Сойер, и Уендъл Грийн.
Леле, братче, какво преживяване! Усещането да бъдеш пометен от вихъра и буквално да бъдеш засмукан от друг свят, е несравнимо и невероятно, стотици пъти превъзхождащо досегашните добре познати пренасяния отвъд. Джак лежи по гръб и се взира в разкъсана бяла завеса, която плющи като раздрано корабно платно. Преди частица от секундата видя друга завеса, изтъкана от светлина, която за разлика от тази не беше материална. Мекият благоуханен въздух е истинска благодат. Отначало усеща, че някой стиска дясната му ръка, после открива, че до него лежи поразително красива жена. Джуди Маршал. Не, не онази Джуди Маршал, която той обича по своему, а друга поразително красива жена, която някога е шепнала на Джуди през изтънялата напоследък стена от нощен мрак. Тъкмо се кани да изрече името й, когато…
В полезрението му изниква прекрасно лице, което едновременно прилича и се различава от лицето на Джуди. Изваяно е на същото грънчарско колело, изпечено е в същата пещ, моделирано е от същия безумно влюбен скулптор, но е много по-деликатно, с по-изящен и нежен овал. Прехласнат, Джак не помръдва и едва диша. Жената, която се е надвесила над него и се усмихва хем нежно, хем нетърпеливо, никога не е раждала деца, не е пътувала отвъд родните си Територии, не е летяла на самолет, не е шофирала кола, не е включвала телевизор, не е загребвала лъжичка сладолед от кутията в камерата, не е използвала и микровълнова печка — от цялото й същество се излъчва одухотвореност и милосърдие.