Чувство за хумор, нежност, състрадание, интелект и сила озаряват погледа й, загатват се в извивките на устните й, в чертите й. Той знае името й, то е съвършеното име за нея. Смътно осъзнава, че от пръв поглед се е влюбил в тази жена, че на секундата е прегърнал нейната кауза; в този миг открива, че си е възвърнал дар-слово и може да изрече съвършеното й име:
— Софи.
Глава 21
— СОФИ.
Без да изпуска дланта й, става и й помага да се изправи. Краката му се подкосяват. Очите му парят, има чувството, че са твърде големи за орбитите им. Изпитва ужас и възторг в равни, съвършено равни части. Сърцето му бие лудо, но ударите са приятни. При втория опит успява да изрече името й малко по-високо, ала гласът му е тъничък, а устните му са толкова вкочанени, сякаш са натрити с лед. Звучи като човек, който тъкмо се свестява от силен удар в корема.
— Да.
— Софи.
— Да.
— Софи.
— Да.
В тази ситуация — той повтаря нейното име, тя отговаря едносрично — има нещо странно познато. Познато и смешно. Изведнъж му просветва: в „Ужасът на Дедуд Гълч“ има почти идентична сцена, когато един от редовните посетители на бара цапардосва с бутилка уиски Бил Таунс и го просва в безсъзнание. Лили, в ролята на очарователната Нанси О’Нийл, го залива с кофа вода и когато той сяда на пода, двамата…
— Много странно — отбелязва Джак. — Чудна картинка сме. Би трябвало да се смеем.
С бегла усмивка Софи отвръща:
— Да.
— Да се заливаме от смях.
— Да.
— Да се превиваме от смях.
— Да.
— Вече не говоря на английски, нали?
— Не.
Сините й очи издават две неща. Първо, тя не знае думата „английски“. И второ, отлично разбира какво се опитва да й каже.
— Софи.
— Да.
— Софи-Софи-Софи.
Опитва се да свикне с мисълта, че случващото се е действително. Да си го набие в главата като гвоздей.
На лицето й грейва усмивка, при което устните й стават още по-красиви. Джак си представя какво ли би било да ги целуне и краката му се подкосяват. Изведнъж се чувства като четиринайсетгодишен хлапак, който изпраща момичето си до дома и се пита има ли кураж да докосне с устни страната му за лека нощ.
— Да-да-да — отвръща тя и усмивката и става по-уверена. — Проумя ли вече? Разбираш ли, че си тук и как си пристигнал?
Отвсякъде е заобиколен с прозирно бяло платно, което се надига на талази и въздиша като живо. Пет-шест разнопосочни въздушни течения нежно милват лицето му и Джак осъзнава, че е донесъл от другия свят слой пот, която вони. С бързи движения избърсва челото и страните си, стараейки се да не изпуска Софи от поглед за повече от миг.
Намират се в нещо като грамадна шатра. Разделена е на множество помещения и извиква в съзнанието на Джак мимолетен спомен за павилиона, в който кралицата на Териториите — двойницата на майка му, лежеше на смъртния си одър. Но онзи павилион беше наситен с цветове, имаше множество зали и ухаеше на тамян и скръб (тъй като смъртта на кралицата изглеждаше неизбежна — единствено въпрос на време). А тази шатра е парцалива и паянтова. Стените и таванът са осеяни с дупки, а бялата материя помежду им е съвсем излиняла — отвън дори се вижда възвишение, обрасло с дървета. Като духне вятър, краищата на някои зирки се развяват като раздрани дрипи. Точно над главата си забелязва някакъв тъмнокафяв силует. Напомня на кръст.
— Джак, разбираш ли как…
— Да. Пренесох се. — Но в действителност не тази е думата, която изрича. Буквалното значение на онова, което казва, е „път през хоризонта“. — И явно съм завлякъл доста от предметите в кабинета на доктор Спигълман. — Навежда се и вдига плоско камъче, в което е изваяно цвете. — Сигурен съм, че в моя свят това е представлявало репродукция на картина от Джорджия ОКийф. А онова… — посочва почерняла, изгаснала факла, облегната на платнената стена на павилиона — … онова, мисля, е било… — Но в този свят няма подобен предмет и думите, които изрича, прозвучават грозно като ругатня на немски: — … халогенна лампа.
Софи се мръщи недоумяващо:
— Хал-до-дженна… лимба? Ломба?
Вкочанените му устни се разтеглят в лека усмивка:
— Няма значение.
— Но ти си добре.
За нея, разбира се, е важно той да е добре, затова ще отговори утвърдително, макар това изобщо да не отговаря на истината. Всъщност е много зле, което е прекрасно. Буквално се е поболял от любов, но не би заменил това усещане за нищо на света. За пръв път изпитва подобна емоция, ако не броим чувствата към собствената му майка — но обичта към жената, която го е създала, е много по-различна, каквото и да говорят фройдистите. О, въобразявал си е, че се влюбва и разлюбва, но това беше преди. Преди хладната синева на очите й, усмивката й и дори сенките, хвърляни от изпокъсаната шатра, които пробягват по лицето й като ята риби. В този миг е готов заради нея да полети от планински връх, да се втурне в горски пожар или да й донесе полярен лед да охлади чая си, а подобни желания не означават, че човек е добре.