Само че за нея е важно той да е добре.
И за Тайлър е важно да е добре.
„Аз съм стражар“. Отначало фразата му се струва безсмислена в сравнение с красотата на тази жена, с факта, че тя действително съществува, но постепенно той проумява значението й. Както винаги. В крайна сметка кое го доведе тук противно на волята и най-добрите му намерения?
— Джак?
— Да, добре съм. Пренасял съм се и преди. — „Но никога в присъствието на такава красавица — добавя мислено. — Това е проблемът. Вие сте проблемът, милейди.“
— Да. Ти притежаваш способността да идваш и да си отиваш. Една от многобройните ти дарби. Така ми беше казано.
— Кой ти го е казал?
— Скоро. Скоро ще узнаеш. Чака ни много работа, но ми дай няколко секунди да се посъвзема. Ти… ти ми взе ума.
Джак се разтапя от щастие при това признание. Като съзнава, че все още стиска дланта й, я целува, както Джуди целуваше неговите ръце в другия свят зад стената, и забелязва, че връхчетата на три от пръстите й са превързани с тънка бяла марля. Така му се иска да събере смелост да я грабне в прегръдките си, но тя го обезсърчава и с красотата, и с присъствието си. Малко по-висока е от Джуди — с някакви си пет сантиметра не повече — а косата й е по-светла и има златистия оттенък на непречистен мед, който се процежда от разчупена восъчна пита. Носи семпла памучна бяла роба, поръбена със синьо, в тон с очите й. Тясното остро деколте очертава шията й. Дрехата стига до под коленете й. Краката й са боси, но на единия се глезен носи сребърна верижка, толкова тъничка, че почти не се забелязва. Има по-налят бюст от Джуди, ханшът й е малко по-широк. Ще рече човек, че са сестри, само дето имат едни и същи лунички по носа и идентичен белег върху лявата длан. Ясно е, че всяка е получила своя вследствие на различна злополука, но също така е ясно, че тя е станала в един и същи час на един и същи ден.
— Ти си нейната двойница. Двойницата на Джуди Маршал. — Само че думата, която излиза от устата му, не е „двойница“; колкото и да е странно или нелепо, всъщност казва нещо като „арфа“. По-късно ще се замисли за струните на арфата, опънати плътно една до друга, на едно докосване разстояние, и ще стигне до заключението, че все пак думата не е толкова смешна.
Софи свежда поглед и учудено се взира в него, сетне отново вдига глава и се опитва да се усмихне.
— Джуди. Оттатък стената. Като бяхме деца, Джак, често си говорехме. Дори като пораснахме, продължихме да си говорим, само че насън. — Той с тревога забелязва сълзите, които напират в очите й и се търкулват по страните й. — Влудих ли я? До безумие ли я докарах? Моля те, кажи ми, че не съм.
— Не-е. На ръба е, но още не се е предала. Волева жена е тя.
— Трябва да й върнеш нейния Тайлър. Заради двете ни. Аз нямам деца. Не мога да имам деца. Защото съм… как да кажа, пострадала. Като малка. От един човек, когото ти си познавал добре.
В съзнанието му се оформя ужасяващо подозрение. Прогнилото платно на шатрата плющи и въздиша под ласките на омайно уханния ветрец.
— За Морган ли говориш? За Морган от Орис ли?
Тя свежда глава и може би така е по-добре, тъй като в този миг лицето на Джак е изкривено в грозна гримаса. В този миг той изгаря от желание повторно да убие двойника на Морган Слоут. Понечва да я пита какво й е направил, но си дава сметка, че е излишно.
— На колко години си била?
— На дванайсет — отвръща… както и се очакваше. Случило се е в същата година, когато Джаки беше на дванайсет и пристигна тук да спаси майка си. Но дали е идвал тъкмо тук? Това Териториите ли са? Някак си не е същото, макар да има известна прилика.
Изобщо не се учудва, че Морган е изнасилил дванайсетгодишно момиче, и то по такъв начин, че да го остави бездетно. Ни най-малко. Морган Слоут, известен още като Морган от Орис, искаше да властва не само над един-два свята, а над цялата вселена. Какво са за човек с подобни амбиции няколко изнасилени дечица?