Тя нежно прокарва палци по спуснатите му клепачи. Сякаш го погалват перца. Гледа го с почуда и пита:
— Защо плачеш, Джак?
— Заради миналото. Винаги е така. — Спомня си как майка му седи до прозореца, пуши цигара и слуша любимата си песен, изпълнявана от Патси Клайн. — Да, винаги плачем заради миналото. Там се крие болката и всичко, което човек не може да превъзмогне.
— Може би — съгласява се тя. — Но днес нямаме време за миналото. Днес трябва да мислим за бъдещето.
— Добре, но може ли първо да ти задам няколко въпроса?
— Съгласна съм, обаче не се увличай.
Джак понечва да заговори, но от гърлото му не излиза нито звук. Прави комична гримаса и се засмива:
— И ти ми взе ума, ако трябва да съм честен.
Софи поруменява леко и свежда поглед. Кани се да отвърне… но стиска устни. На Джак му се иска да беше отговорила, същевременно се радва, че не го стори. Стиска нежно ръката й, а тя вдига глава и го озарява със сините си очи.
— Познавам ли те отпреди, когато си била на дванайсет? Тя клати глава.
— Но съм те виждал.
— Може би. В големия павилион. Майка ми беше придворна дама на Добрата кралица. Аз също… бях най-младата сред придворните дами. Възможно е да си ме зърнал тогава. Дори ми се струва, че наистина ме видя.
Джак замълчава, докато осмисли поредното чудо, после продължава да говори. Няма време. И двамата го знаят. Буквално усеща как минутите се изнизват.
— С Джуди сте двойници, но никоя от вас не може да пътува… тя никога не е била в твоето съзнание тук и ти никога не си била в нейното съзнание там. Вие сякаш… си говорите през стена.
— Да.
— А когато тя е писала на листчетата хартия, това всъщност са били думите, които си й шепнела зад стената.
— Да. Зная, че я притисках, но трябваше. Трябваше! Въпросът не е само да й върнем детето, колкото и да е важно. Имаме по-сериозни причини.
— Например?
— Не ми е позволено да ти кажа повече — клати глава тя. — Онзи, който ще ти обясни всичко, е много по-високо в йерархията от мен.
Той се взира в превързаните й пръсти и размишлява колко ли копнеят Джуди и Софи да преминат стената, за да бъдат заедно. Очевидно Морган Слоут по желание може да се превръща в Морган от Орис. На дванайсет години Джак беше се запознал с мнозина, които притежават тази дарба. Той самият е единствен по рода си и в двата свята си остава все Джак. Оказва се обаче, че Джуди и Софи са неспособни да се пренасят по какъвто и да било начин. Липсва им нещо, затова могат само да си шепнат през стената между световете. Сигурно има и по-злочести съдби, но в момента не му хрумва нито един пример.
Оглежда шатрата, която сякаш диша, редувайки слънчеви лъчи и сенки. Парцаливите платнища се ветреят. През една пролука в прозирната преграда забелязва в съседното помещение няколко метални легла.
— Какво представлява това място?
— За някои е болница — усмихва се Софи.
— Така ли? — Вдига глава и погледът му отново попада върху кръста. Вече е потъмнял, но навремето несъмнено е бил червен. „Червен кръст, глупако“ — сгълчава се мислено. — О! Не е ли малко… хм… старомодна?
Софи се усмихва по-широко и той осъзнава, че му се надсмива. Каквато и да е или е била тази болница, няма почти никаква прилика с онази в „Спешно отделение“.
— Да, Джак. Много е стара. Едно време в Териториите, Горния и Средния свят е имало десетина и повече такива болници, но вече са останали само няколко. Ако ли не и само тази. Днес е тук. Утре… — Вдига ръце, после ги отпуска. — Кой знае! Може би дори от другата страна на стената, в света на Джуди.
— Ясно — нещо като едновремешните пътуващи комедианти, които са продавали лекарства „пенкилер“.
Уж се шегува, но Софи малко го стряска с реакцията си — отначало кима и едва после се засмива и започва да ръкопляска:
— Да! Да, точно така! Но лечението, което се прилага тук, няма да ти хареса.
За какво ли намеква?
— Може би — съгласява се и се заглежда в изгнилото платнище и почернелите от времето подпори. — Тук май не е много стерилно.
Софи отвръща сериозно (но със закачливи пламъчета в очите):
— Ако беше пациент, щеше да ти се види безмерно хубаво, медицинският персонал — сестричките — да ти се сторят най-красивите създания, грижили се някога за бедните пациенти.
Джак се оглежда.
— Къде са те?
— Показват се едва след залез слънце. И ако искаме животът ни да продължи мирно и щастливо, Джак, всеки от двама ни ще поема по своя път много преди мръкнало.
Думите й го пронизват като с нож, макар да знае, че раздялата е неизбежна. Болката обаче ни най-малко не притъпява любопитството му — явно по силата на правилото „стражарят си остава стражар до края на живота си“.