— Абе, заплес! — крещеше Якия. — Гле’й к’во ми направи колата! На всичкото отгоре е на баща ми, тъпак загубен!
Онзи с костюма на средна възраст се беше ококорил и отстъпваше назад с окръглени очи и вдигнати ръце, а Фред стърчеше като истукан на тротоара пред железарията „Рикманс“ и си мислеше: „О, не, сър, за нищо на света не правете така. От такъв като тоя не бива да се отстъпва заднишком, а да се върви право срещу него, колкото и да е вбесен. Вие го предизвиквате — не виждате ли как го предизвиквате?“ Изобщо не забеляза кога ръката на Джуди се е изплъзнала от дланта му, докато той с ужасно предчувствие слушаше приказките на господин Костюм на средна възраст, който продължаваше да отстъпва и да бърбори как много се извинявал… грешката била изцяло негова, не гледал, не мислел… застраховки… застрахователна компания… да начертае схема… да повикат полицай и да дадат показания…
През цялото това време Якия въобще не го слушаше, а напредваше застрашително, удряйки манивелата в дланта си. Поведението му беше повече от красноречиво — въпросът въобще не е в застраховката или обезщетението, а в това, че господин Костюм на средна възраст му е изкарал акъла, докато си е карал най-спокойно и е слушал парчето на Джони Пейчек „Заври си я отзад тази скапана работа“. Възнамеряваше да си уреди сметките с тоя загубен чичко, задето му изкара акъла и го накара да се разтрепери зад волана… не можеше да не му отмъсти, защото онзи направо си го просеше с тази предизвикателна миризма — жълтата като урина воня на страх и беззащитност. Също като заекът и овчарското куче — заекът отстъпва, отстъпва и изведнъж се оказва притиснат до стената — господин Костюм на средна възраст се оказа притиснат до очукания си Форд и желязото всеки миг щеше да се развърти и да рукне кръв.
Но не се развъртя и не рукна кръв, тъй като изведнъж Джуди Делойс — истинско дребосъче — се изтъпани между тях и безстрашно се вторачи в пламналото лице на Якия.
Фред примигна, питайки се как, за Бога, се е озовала там толкова бързо. (Години по-късно си задаваше същия въпрос, когато влезе след нея в кухнята и в същия миг чу тежките й стъпки по вътрешното стълбище.) И какво? Джуди плесна Якия по месестия бицепс! Шляп! — белият отпечатък от дланта й изпъкна върху зачервената от слънцето луничава кожа, контрастираща с ръкава на раздраната му синя тениска. Фред видя всичко с очите си, но не можеше да повярва.
„Веднага престани! — кресна Джуди право в изненаданата физиономия на Якия, който май започваше да се обърква от възникналата ситуация. — Остави това желязо и веднага престани! Не си търси белята! Да не искаш да идеш в затвора заради купчина ламарина за седемстотин долара?! Хвърли манивелата! Казах… хвърли… тази… МАНИВЕЛА!“
В продължение на цяла секунда Фред бе напълно сигурен, че Якият все пак ще размаха желязото и някой ще го отнесе — например Джуди. Но тя въобще не трепна и нито за миг не изпускаше очите на младежа, който се извисяваше най-малко една глава над нея и тежеше поне сто кила повече. Тогава от нея със сигурност не се разнасяше вонята на страха, а и езикът й не се стрелкаше тревожно към носа, блестящите й очи не шаваха неспокойно.
След миг Якия отпусна ръка.
Фред забеляза тълпата едва когато чу бурните ръкопляскания на събралите се най-малко трийсетина зяпачи. Преизпълнен с гордост от постъпката на приятелката си, заръкопляска и той. Едва сега Джуди се стресна, осъзнавайки на каква опасност се е изложила. Но не си тръгна, а остана при двамата мъже и дори ги задърпа един към друг, принуждавайки ги да си стиснат ръцете. Като пристигнаха ченгетата, Якия и господин Костюм на средна възраст седяха мирно и кротко на бордюра и сравняваха документите за застраховките си. Точка по въпроса.
Фреди и Джуди отново се хванаха за ръце и продължиха към общежитията. В продължение на цели две пресечки Фред не проговори. Дали е бил изпълнен с благоговение? От дистанцията на времето му се струваше, че отговорът е положителен. Най-сетне изтърси:
— Това беше феноменално.
Тя вдигна глава и смутено се усмихна:
— Ами! Ако трябва да го окачествим по някакъв начин, по-добре да го наречем проява на гражданска съвест. Този се беше засилил право към затвора. Не исках това да се случи… Нито пък другият да пострада.
Добави последното изречение след кратък размисъл и в този миг Фред разбра, че дребничката му приятелка е непоколебима като викингски воин. Тя бе на страната на Якия, защото… е, защото другият се изплаши.