— Питаш ме колко светове има — започва плешивият. — На Свещения език отговорът на този въпрос гласи: „да фан“ — „неизброими са световете“. — Взема овъглена пръчка и начертава в пясъка полегнала осмица, в която Джак разпознава гръцкия символ за безкрайност.
— Но има една Кула, която ги свързва. Представи си я, ако щеш като ос, върху която са нанизани множество въртящи се колела. Има и едно създание, което само крои планове за срутването на тази Кула. Рам Абала.
При изричането на тези думи пламъците на огъня за миг стихват, сетне стават пурпурночервени. На Джак му се иска да повярва, че това е зрителна измама, породена от умствена преумора, но знае, че истината е друга.
— Пурпурният крал, за него ли говориш?
— Да. Заключен в килия на върха на Кулата, но има и друго превъплъщение, което е реално колкото и първото и което живее в Кан-та Абала, което на вашия език означава „Дворът на Пурпурния крал“.
— Тоест, на две места едновременно. — Поради постоянните си пътувания между двата свята — неговия и този на Териториите, Джак не се затруднява при възприемането на подобна концепция.
— Точно така.
— Но ако той… или то… разруши Кулата, няма ли да провали собствените си планове? Няма ли да унищожи материалното си „аз“?
— Напротив: ще го освободи да броди из хаоса, който ще се възцари… дин-та… пещта. Области от Средния свят вече са пропаднали в пещта.
— Наложително ли е да ми разказваш тези подробности? — пита Джак. Усеща, че времето лети и оттатък стената, в неговия свят.
— Трудно ми е да преценя какво трябва да знаеш и какво — не. Ако изпусна нещо, току-виж тъкмо то станало причина всички звезди да угаснат. И не само тук, а в стотици хиляди вселени. Ей-това е най-страшното. Виж, Джак — от незапомнени времена Кралят се опитва да срути Кулата и да се освободи. Но това е бавен процес, защото тя е укрепена с пресичащи се силови лъчи, играещи ролята на обтегачи. Те я крепят от хилядолетия и щяха да издържат още хилядолетия наред, но през последните двеста години — по вашето летоброене, Джак, а на езика на Софи почти петстотин пълноземия…
— Толкова време — отронва тя едва чуто, все едно въздиша. — Толкова време.
— Във вечността това се равнява на времето, за което догаря пламъчето на кибритена клечка. И ако за извършването на едно добро дело се изисква много, много време, Бог знае защо злото ненадейно се появява съвсем завършено, като човече на пружинка Джак, изскачащо от кутийка. А ка дружи и със злото, и с доброто. Та като стана дума за Джак… — Паркъс се обръща към него. — Не може да не си чувал за желязната и бронзовата ера.
Джак кима.
— На по-горните етажи на Кулата наричат последните двеста години от развитието на вашия свят „ерата на Отровената мисъл“. Това означава… — Не е нужно да ми обясняваш — прекъсва го Джак. — Нали помниш, че познавах Морган Слоут. Знам какво кроеше за света на Софи. — Първоначалният етап от плана на Слоут предвиждаше превръщането на едно от най-очарователните кътчета на вселената в курорт за богаташи, после в източник за ниско квалифицирана работна ръка и най-сетне в сметище, най-вероятно за радиоактивни отпадъци. Надали съществува по-красноречив пример за отровена мисъл.
— Сред разумните същества открай време се срещат индивиди с телепатична дарба — продължава Паркъс. — Това важи за всички светове. Подобни хора са рядкост. Спокойно можем да ги наречем „феномени“. Но откакто настана ерата на Отровената мисъл, Джак — всели се във вашия свят като демон — появата на подобни създания е зачестила. Не са многобройни колкото мутантите в Прокълнатите земи, но се срещат често.
— Хора, които умеят да четат мисли, така ли? — пита Софи, сякаш не е сигурна дали го е разбрала правилно.
— Да, но и други човешки същества с необикновени способности. Гадатели. Хора, които могат да се телепортират — тоест, да се придвижват между световете като нашия Джак — или притежават способност за телекинеза. Най-разпространени са гадателите, а надарените с телекинетични умения се срещат по-рядко… и са по-ценни.