— За него, така ли? За Пурпурния крал.
— Да. През последните двеста години Абала посвети огромна част от времето си да събира роби с телепатични дарби. Повечето са от Земята и от Териториите. Но телекинетици се раждат само на Земята. Тази сбирка от роби — този гулаг — е върховното му постижение. Ние ги наричаме Разрушители. Те…
— Млъква насред изречението и се замисля. След малко добавя: — Знаете ли как се задвижва галерата? — С множество гребци — пояснява Софи и демонстрира характерното движение с греблото, при което се подчертава очарователният овал на гърдите й. — Паркъс кима:
— Обикновено робите са приковани един към друг с вериги. Те…
В този миг иззад побитите камъни ненадейно изниква Уендъл Грийн, който е останал верен на навика си да бъде на всяка манджа мерудия:
— Спа. Так. — Въси се и прави втори опит: — Спартак.
— Какви ги дрънка тоя? — на свой ред се мръщи Паркъс. — А, Джак?
— Става дума за един Филм със заглавие „Спартак“ — обяснява Джак, — но ти, Уендъл, както обикновено, не си в час. Сигурно имаш предвид „Бен Хур“.
Репортерът го стрелва със злобен поглед и протяга мазните си ръце:
— Още. Месо.
Паркъс измъква от нагорещения шиш последната кокошка и я хвърля към двата камъка, измежду които се подава бледото, мръсно лице на Уендъл:
— Прясна плячка за ловеца на сензации. А сега ще бъдеш ли така любезен да млъкнеш?
— Или. Какво. — В погледа му припламва добре познатата войнственост.
Паркъс поиздърпва пищова от кобура. Ръкохватката от сандалово дърво е доста износена, но дулото хвърля убийствени отблясъци. Това е най-убедителният аргумент — Уендъл грабва втората порция печено, запретва абсурдната си роба и се отдалечава. Джак си отдъхва. „«Спартак» — как ли пък не“ — отбелязва наум и презрително изсумтява, сетне се обръща към стария си приятел:
— Значи Пурпурният крал смята да използва тези Разрушители, за да унищожи Лъчите. Така ли? Поне такъв е замисълът.
— Говориш в бъдеще време — меко го поправя Паркъс. — А всичко това се случва в настоящия момент, Джак. Достатъчно е да погледнеш своя свят, за да видиш, че всичко се руши. От шестте лъча само един е непокътнат. Други два все още не са изгубили свързващата си сила. Три вече не съществуват. Единият угасна по естествен път преди хиляда години, но останалите… бяха унищожени от Разрушителите. За по-малко от два века.
— Божичко! — Джак започва да разбира защо Спийди каза, че Рибаря е без значение на фона на събитията, които се случват в действителност.
— Охраната на Кулата и Лъчите открай време е поверена на древно войнствено племе от Гилеад, чиито представители са наричани „стрелци“ в този и много други светове. Те също притежават телепатични и прочие способности и са способни да се противопоставят на Пурпурния крал, но…
— Но са изчезнали, останал е само един — довършва Софи. Тя поглежда огромния револвер на кръста на Паркъс и с плаха надежда добавя: — Освен ако вие не сте един от тях, Паркъс.
— Не съм, мила моя, ала стрелецът не е само един.
— Мислех, че Роланд е последният. Така гласи легендата.
— Той е създал поне още трима — обяснява Паркъс. — Нямам представа как е възможно това, обаче вярвам, че е истина. Ако Роланд беше сам, Разрушителите отдавна щяха да са срутили Кулата. Но силата на новите стрелци, прибавена към неговата…
— Не проумявам за какво говорите — намесва се Джак. — До скоро се догаждах, но преди два завоя изостанах от вас, така да се каже.
— Не е нужно да разбираш всичко, за да изпълниш задачата си.
— И слава Богу.
— Що се отнася до онова, което трябва да разбереш, нека оставим галерите и гребците настрана и да вземем като пример уестърните, в които навремето се снимаше майка ти. Представи си най-напред форт насред пустинята.
— Тъмната кула, за която все говориш.
— Да. Фортът обаче е обкръжен не от индианци, а от…
— Разрушители. Предвождани от великия вожд Абала.
— Кралят е в кулата, похапва мед и хляб. Разрушителите в подземието се бъхтят от зори до мрак — тихо мърмори Софи.
По гърба на Джак пробягва мигновена, но крайно неприятна тръпка; в съзнанието му изниква представата за плъхове, които тичат насам-натам по натрошени стъкла.
— Какво? Защо го каза?
Софи го поглежда, поруменява, клати глава и отново свежда поглед:
— Тя го казва понякога. Джуди. Така ми се счува.
Паркъс грабва овъглена пръчка и започва да чертае в каменливия прахоляк край изрисуваната одеве осмица: