— Джак? Добре ли си? — пита Паркъс. „Нямаме време да си зле“ — намеква тонът му.
— Почакай малко.
— Нямаме много вр…
— Изтъкна го вече няколко пъти — натъртено отвръща Джак и долавя как Софи се стряска от тона му. — А сега ме остави да помисля. Нека си свърша работата както трябва.
Едната папагалска глава се обажда изпод рошавите зелени пера:
— Бог обича бедния труженик.
— Затова ли ги е навъдил толкова много, мамка им?
— Добре, но побързай — примирява се Паркъс и зарейва поглед в небето.
„Я да видим сега — размишлява Джак. — Очевидно хлапето е ценно за този Муншун, при това Рибаря знае, че е ценно. Но Пурпурният крал още не го е получил, иначе Спийди няма да е тук. Какъв е изводът?“
Софи го следи с тревога. Паркъс се взира в безупречно синьото небе над пограничните области между Териториите, които Джуди нарича Там някъде. Съзнанието на Джак работи на все по-високи обороти като експресен влак, който излиза на гарата и набира скорост. Долавя, че чернокожият с плешивото теме обхожда с поглед небето и търси един зъл гарван. До лавя, че светлоликата жена до него го наблюдава с възхищение, което лесно може да прерасне в любов, стига да разполага с достатъчно време. Но вниманието му е съсредоточено най-вече върху собствените му разсъждения. А те са типични за един стражар:
„Значи Биърстоун е Бърнсайд, който при това е на възраст. А напоследък и умственият му багаж е поолекнал. Явно се разкъсва между онова, което иска, а именно — да запази Тайлър за себе си — и обещанието, което е дал на този Муншун. В дъното на всичко е един замъглен и опасен разсъдък, който се опитва да вземе решение. Ако му хрумне да заколи Тайлър и да го тикне в казана като вещицата от «Хензел и Гретел», жалко за Джуди и Фред. Да не говорим за самия Тайлър, който сигурно вече е видял неща, от които би откачил и ветеран от морската пехота. Но ако Рибаря даде малкия на Муншун, жалко за цялото мироздание. Нищо чудно, че според Спийди времето ни притиска.“
— Знаел си какво предстои, нали? — обръща се към едновремешния си приятел. — И двамата сте знаели. Не може да не сте знаели. Защото Джуди знаеше. Започнала е да се държи странно месеци преди да започнат убийствата.
Паркъс извива врат и гледа встрани, очевидно се чувства неловко:
— Да, знаех, че има да се случи нещо, отсам настана голям разкол, но бях зает с други дела. А Софи не може да преминава между световете. Пристигна тук с летящите хора и като свършим да приказваме, ще се върне по същия начин. — Джак се извръща към нея.
— Ти си онази, която майка ми беше някога. Сигурен съм. — Май не се изрази много ясно, но какво да се прави — мозъкът му се опитва да следва едновременно много и най-разнопосочни нишки. — Ти си наследницата на Лаура де Лосиан. Кралицата на този свят.
Сега пък Софи се чувства неловко:
— Бях никоя — прашинка във вселената, но нямах нищо против. Работата ми се състоеше в това да пиша препоръчителни писма и да благодаря на хората, задето са наминали да ме навестят… само че служебното ми положение изискваше да използвам множественото число: „ние“. Обичах да се разхождам, да рисувам цветя, които да описвам в каталози. Обичах и да ловувам. Но поради лошия си късмет, лошите времена и лошото си поведение се оказах последната наследница на кралска династия. И кралица на този свят, както каза ти. Навремето бях омъжена за един добър, простичък човек, но моят Фред Маршал почина и ме остави сама. Софи Яловицата.
— Недей. — Джак с изненада установява колко силно го заболя от тези думи, изпълнени с горчива самоирония.
— Ако притежаваше способността да се раздвояваш, Джак, твоят двойник щеше да ми е братовчед. — Измъква тънките си пръсти и на свой ред сграбчва ръката му. Сетне продължава да говори тихо и пламенно: — Да оставим великите дела настрана. Знам едно — че Тайлър Маршал е детето на Джуди, а аз я обичам и за нищо на никой свят няма да допусна да страда. Той ми е като дете, свое няма да имам. Знам го, но и още нещо: че ти си единственият, който може да го спаси.
— Защо? — Вече се досеща, естествено — иначе какво ще търси тук, за Бога? — но е все така озадачен. — Защо тъкмо аз?
— Защото си докосвал Талисмана. И макар че силата му отслабва с течение на времето, голяма част от нея е останала.
Идва му наум за момините сълзи, които Спийди му беше оставил в тоалетната на Дейл. И как дланите му запазиха уханието им дори след като подари на Танси букетчето. Спомня си как Талисманът преливаше от светлина в шепнещия сумрак на павилиона на Кралицата, издигаше се и променяше всичко, докато най-сетне изчезна.