„И продължава да променя всичко.“
— Паркъс. — За пръв път ли се обръща към другия човек — другия стражар — с това име? Не е много сигурен, но като че ли отговорът е положителен.
— Да, Джак.
— Онова, което е останало от Талисмана… то достатъчно ли е? Достатъчно ли ми е да се справя с този Пурпурен крал?
Онзи го зяпва с нескрито изумление.
— Не, Джак. Дори да имаш още сто живота, никога няма да го победиш. Абала ще те духне като свещица. Но може би силата ще ти стигне да се справиш с Муншун… да проникнещ в недрата на изпепелените земи и да доведеш Тайлър.
— Там има машини — намесва се Софи. Изглежда унесена в мрачен, тягостен сън. — Червени машини и черни машини, обгърнати от гъст дим. И грамадни ремъци, които са дърпани, теглени и опъвани от безчет дечица. Ремъците пък задвижват машините. Дечицата са като плъхове, натикани в дълбоки дупки, в които слънчевите лъчи никога не проникват. Дълбоко долу, в грамадните пещери, където са пещите.
Джак е потресен до дъното на съзнанието и душата си. Внезапно му идва наум за Дикенс, но не за „Студеният дом“, а за „Оливър Туист“. Разбира се, спомня си и разговора с Танси Френо. „Поне Ърма не е там — казва си. — Не е в изпепелените земи, тя поне не е. Тя бе застигната от смъртта и един гнусен старец изяде крака й. Но Тайлър… Тайлър…“
— Дърпат, дърпат, докато крачетата им прокървят — мърмори. — И дотам се стига…
— Мисля, че знаеш как — прекъсва го Паркъс. — Като намериш Блак Хаус, ще намериш и пътя към изпепелените земи, машините… Муншун… и Тайлър.
— Но момчето е живо. Сигурни сте, така ли?
— Да — в един глас отвръщат Паркъс и Софи.
— А къде се намира Бърнсайд сега? Ако разбера, това може малко да ускори нещата.
— Не зная — отвръща Паркъс.
— За Бога, щом знаеш кой е бил…
— Идентифицираха го по отпечатъците, които беше оставил върху уличния автомат. Правичката да ти кажа, това беше първата ти свястна идея в това разследване. Щатската полиция на Уисконсин се обърна към ФБР, а те се добраха до името благодарение на тяхната база-данни за извършителите на углавни престъпления. Ти от своя страна знаеш името Бърнсайд. Това би трябвало да ти е достатъчно.
„Щатска полиция“, „ФБР“, „база-данни“, „углавни престъпления“ — все познати думи и съкращения, които обаче, изречени на това място, подразниха слуха на Джак, сториха му се празни и неприятни. — Откъде научи всичко това?
— Имам си източници във вашия свят, а ушите ми винаги са наострени. Както знаеш от личен опит. Несъмнено си достатъчно добър полицай, за да се справиш сам с останалото. — Джуди смята, че имаш един приятел, който може да помогне — ненадейно се обажда Софи. — Дейл? Дейл Гилбъртсън ли? — Малко му е трудно да повярва, но може пък Дейл да е направил нови разкрития.
— Не му зная името, но според нея той виждал много, понеже не виждал нищо.
Ясно — не става дума за Дейл, а за Хенри.
Паркъс се изправя. Папагалът измъква изпод крилото двете си глави, четири блеснали очета се взират в Джак. Птицата, наречена Свята и Скверна, изпърхва във въздуха и каца на рамото на Паркъс.
— Туй-то, край на раздумките. Време е. Готов ли си да потегляш обратно, приятелю?
— Да. Но колкото и да ми е неприятно, май ще трябва да взема и Грийн. Струва ми се, че няма да оцелее тук.
— Както кажеш.
Джак и Софи, които продължават да се държат за ръце, вече почти превалят хълмчето, когато Джак изведнъж осъзнава, че Паркъс продължава да стори насред Говорящия оракул.
— Ти няма ли да дойдеш с нас? — подвиква му. Онзи клати глава.
— Пътищата ни се разделят. Но един ден може пак да се видим.
„Ако оцелея — мислено отвръща Джак. — Ако някой от нас оцелее.“
— Междувременно следвай пътя си. И бъди верен. Софи дълбоко се покланя:
— Саи.
Паркъс й кима и козирува на Джак. Сойер се обръща и я повежда към парцаливата болнична шатра, питайки се дали няога отново ще се срещне със Спийди Паркър.
Уендъл Грийн — репортер номер едно, безстрашен детектив, човек, прегърнал благородната кауза да разяснява на народните маси какво е добро и какво — зло, седи на предишното си място и продължава да стиска смачканите листове хартия и батериите. Пак мърмори нещо и сякаш не забелязва Джак и Софи, които приближават палатката.
— Ще направиш всичко, на което си способен, нали? — започва Софи. — За нея.
— И за теб — отвръща Джак. — Слушай какво, ако тази история завърши благополучно… и аз, да речем, се върна… — Установява, че не може да продължи. Потресен е от дързостта си. Това е кралица, да му се не види. Кралица. А той… какво? Нима се осмелява да я покани на среща?