— Може би — отвръща тя, съзерцавайки го със спокойния си син поглед. — Може би.
— Ти „може би“ ли искаш? — тихо я пита.
— Да.
Навежда се и за миг докосва устните й със своите. Тази кратка ласка едва ли може да се нарече целувка. Същевременно е най-прекрасната целувка в живота му.
— Ще припадна — прошепва младата жена, когато той се изправя.
— Не се шегувай с мен, Софи.
Тя поема дланта му и я притиска отляво към гръдта си Джак усеща как лудо бие сърцето й.
— Според теб това шега ли е? Ако затупти по-бързо, ще се препъне и ще падне. — Пуска ръката му, но той още миг притиска длан към топлата й стегната плът. — Бих дошла с теб, ако можех.
— Зная.
Поглежда я, съзнавайки, че ако не тръгне на мига, завинаги ще остане тук. Вярно, не иска да се раздели с нея, но има и друга причина. Истината е, че никога в живота си не се е страхувал толкова. Търси да се улови за нещо тривиално, което да го върне на земята, да забави ударите на собственото му сърце — и намира идеално средство в лицето на ломотещия вързоп, в който се е превърнал Уендъл Грийн. Отпуска се на коляно при него и го подканя:
— Готов ли си, юначе? Какво ще кажеш отново да попътуваме заедно?
— Не. Ме. Докосвай. — И веднага след това, сякаш в прилив на поетично вдъхновение, Уендъл произнася на един дъх: — Скапан нещастник Холивуд!
— Ако зависеше от мен, нямаше да те взема, повярвай ми.
Затова смятам при първа възможност да се отърва от приятната ти компания.
Поглежда Софи и вижда в нея двойница на Джуди. Вижда цялата й красота.
— Обичам те — прошепва.
Преди младата жена да му отговори, той сграбчва Уендъл за ръката, затваря очи и се прехвърля обратно.
Глава 22
ТОЗИ ПЪТ ПРЕНАСЯНЕТО е съпътствано от нещо, което не е точно тишина, а галещо слуха бяло шумолене, което Джак вече е чувал. През лятото на 1997 година замина за Вакавил с един клуб по парашутизъм към ЛАДП, наречен „Летящите ченгета“. Беше истинска авантюра — от онези нелепи приключения, в които се забъркваш, след като вечерта си прекалил с бирата, а на другия ден не можеш да се измъкнеш под благовиден предлог. С други думи — без да те помислят за страхопъзльо. Очакваше, че ще се изплаши до смърт от скока с парашут, но остана възхитен. При все това никога повече не го направи, ала едва сега разбира защо — бил е на косъм да си припомни миналото и сигурно страхът е бил загнезден в подсъзнанието му. Това е звукът, който чуваш, преди да дръпнеш шнура на парашута — самотният бял бяг на вятъра, препускащ край ушите ти. Не чуваш нищо освен тихите забързани удари на собственото си сърце и може би прещракването в ушите, като преглъщаш слюнката си, намираща се в състояние на свободно падане като теб.
„Дръпни шнура, Джак — казва си. — Време е да дръпнеш шнура, иначе приземяването ще бъде ужасно твърдо.“
Долавя нов звук, който отначало едва се чува, но бързо прераства в пронизително дрънчене, от което едва не му се разтракват зъбите. „Противопожарната аларма — мисли си, но бързо се поправя: — по-точно цял оркестър от противопопожарни аларми“ — В същия миг дланта на Уендъл Грийн се изтръгва от хватката му. Чува тъничък писък, когато вятърът понася нанякъде репортера, после въздухът се изпълва с аромат на…
Орлови нокти…
Не, това е косата й…
… и Джак се задъхва под тежестта върху гърдите и диафрагмата си, сякаш са му изкарали въздуха. Долавя допира на нечии длани: едната е на рамото му, другата — на кръста. Нечии коси гъделичкат лицето му. Вой на аларми. Крясъци на хора.
Кънтящ тропот на тичащи стъпки…
— джак джак джак добре ли си
— Ама че работа, каниш кралица на среща и докато се усетиш, тя вземе, че те тръшне на земята — мърмори той. Защо е толкова тъмно? Да не е ослепял? Готов ли е вече за интелектуално удовлетворяващото и финансово обезпечено поприще на рефер на Милър Парк?
— Джак! — Някой го зашлевява. Силно.
Не, не е ослепял. Само е стиснал клепачи. Отваря очи и вижда Джуди, надвесена над него. Той машинално я привлича към себе си и я целува. Тя стреснато възклицава, без да откъсва устни от неговите, и сякаш вкарва в белите му дробове своя електрически заряд — сетне отвръща на целувката. Никога в живота си не е бил целуван толкова страстно. Посяга към гръдта под нощницата и чувства лудия бяг на сърцето й под стегнатата плът „Ако затупти по-бързо, ще се препъне и ще падне“ — мисли си той. В същия миг нейната ръка се плъзва под ризата му, която някак си се е разкопчала, и пощипва зърното му. Дланта й е силна и гореща като плесницата, която му зашлеви. Езикът й се плъзва в устата му и след секунда се отдръпва, все едно е пчела, която за миг каца върху разцъфнал цвят. Джак притиска главата й по-силно и я привлича още по-близо до себе си — Бог знае какво щеше да последва, ако в този момент нещо не се беше сгромолясало в коридора сред оглушителния трясък на натрошено стъкло и нечии писъци. Гласът отеква високо и пронизително, от паниката е почти безполов, но Джак е сигурен, че креши Итън Еванс — намръщеният младеж от рецепцията: