Ларивиерският специалист номер едно по изкарване на кирливите ризи ужасено се взира в застрашително настъпващия неандерталец и ненадейно го замеря с диктофона, който е покрит с дълбоки драскотини. Джак съумява навреме да отклони летящото насреща му записващо устройство.
— ИЗНАСИЛВАНЕ! — отново надава вик Уендъл. — ИЗНАСИЛВАТ ЕДНА ОТ ЛУДИТЕ! ИЗ…
Джак го цапардосва по брадичката, като в последния момент леко омекотява удара. Великият репортер отново полита на коженото кресло, забелва очи и приритва сякаш в ритъма на музика, която могат да оценят само хора, почти изпаднали в безсъзнание.
— В сравнение с мен Лудият унгарец ряпа да яде — промърморва Джак. Идва му наум, че Уендъл в най-близко бъдеще ще трябва да се подложи на пълен неврологичен преглед. Напоследък главата му бая пострада.
Вратата към коридора с трясък се отваря. Джак застава пред креслото, прикривайки Уендъл Грийн, и натъпква ризата в панталоните си (слава Богу, че поне си е вдигнал ципа). В кабинета на доктор Спигълман надниква доброволка в раирана униформа и с бухнала къдрава коса. Може би има осемнайсет години, но в паниката си изглежда като дванайсетгодишно момиченце.
— Кой вика? Има ли пострадали?
Джак си е глътнал езика, но Джуди блестящо се справя с положението.
— Беше един пациент — обяснява, — господин Лакли, струва ми се. Влезе, изкрещя, че всички ще бъдем изнасилени, и пак хукна навън.
— Налага се незабавно да напуснете сградата — съобщава момичето. — Не обръщайте внимание на онзи тъпак Итън. И не използвайте асансьора. Смятаме, че преди малко имаше земетресение.
— На секундата изчезваме — обещава Джак и макар да не мръдва, девойката изчезва в коридора напълно удовлетворена от отговора. Джуди притичва до вратата. Затваря я, но не може да спусне резето. Рамката леко се е изкривила.
Допреди малко на стената имаше часовник. Джак го търси с поглед, после го забелязва на пода. Застава до Джуди и я прихваща над лактите:
— Колко време бях там?
— Не се забави много, но как излетя! С гръм и трясък! Научи ли нещо ново?
— Достатъчно, за да разбера, че трябва незабавно да се върна във Френч Ландинг — отвръща Джак и мислено добавя: „Достатъчно, за да разбера, че те обичам… и винаги ще те обичам в този или в който и да било друг свят.“
— Тайлър… жив ли е? — Тя се измъква от хватката му и на свой ред го сграбчва. Джак си спомня, че докато беше в другия свят, Софи направи същото. — Синът ми жив ли е?
— Да. И аз ще ти го доведа.
Погледът му попада върху бюрото на Спигълман, което се е озовало по средата на стаята, а всичките му чекмеджета са измъкнати. Забелязва нещо интересно и се втурва да го разгледа, пътьом подритвайки една репродукция, докато стъклата хрущят под подметките му.
В най-горното ляво чекмедже се вижда касетофон — доста по-голям от верния панасоник на Уендъл Грийн — и парче кафява амбалажна хартия. Джак грабва първо хартията. Върху нея с разкривения почерк, който вече му е познат от закусвалнята на Ед и от „пратката“, оставена на неговата веранда, е написано:
ДА СЕ ПРЕДАДЕ НА
ДЖУДИ МАРШАЛ,
ИЗВЕСТНА ОЩЕ КАТО СОФИ
В горния ъгъл на разкъсания лист хартия се виждат фалшиви марки. Не е необходимо да ги разгледа отблизо, за да се увери, че са изрязани от пакетчета захар и са залепени на опаковката от един опасен изкуфял дъртак на име Чарлс Бърнсайд. Но след обясненията на Спийди самоличността на Рибаря вече не е толкова важна. Нито пък местонахождението му. Джак подозира, че Приятелчето Бърнсайд може да го променя когато и както си пожелае.
„Но не може да премести самата врата. Вратата към изпепелените земи, Муншун и Тай. Ако Клюна и неговите приятели са успели да я открият…“
Джак хвърля кафявата хартия обратно в чекмеджето, натиска бутона за отваряне и изважда касетата от записващото устройство. Пъхва я в джоба си и се запътва към вратата.
— Джак.
Той се обръща и поглежда Джуди. Противопожарните сирени вият, лудите пищят и се кикотят, хората от персонала се щурат като мухи без глави. Погледите на двамата се срещат. Докато се взира в ясните сини очи на Джуди, Джак почти се докосва до другия свят с омайните ухания и непознатите съзвездия.
— Там е прекрасно, нали? Като в моите сънища ли?
— Наистина е прекрасно. И ти си прекрасна. Не мърдай оттук, моля те.
На половината път към външната врата Джак се натъква на грозна гледка — Итън Еванс, младежът, който навремето е бил ученик на Уонда Киндърлинг в неделното училище, е сграбчил за раменете някаква възрастна пациентка и с все сила я разтърсва. Рядката косица на старицата закрива лицето й.