— Не се ли разтревожи? — Фред бе толкова зашеметен от случилото се, че до този миг въобще не му бе идвало наум да се засрами: в крайна сметка в свадата се намеси неговата приятелка, не самият той, както повелява холивудският кодекс на честта. — Не те ли беше страх, че оня тип с манивелата ще си го изкара на теб?
Джуди видимо се озадачи, сетне отговори:
— И през ум не ми мина.
„Камелот“ извежда чак до Чейс Стрийт, откъдето в ясни дни като днешния се вижда как проблесва Мисисипи, но Фред не стига чак дотам. Изкачва се на върха на възвишението Либърти Хайтс, после тръгва по обратния път — фланелката му е подгизнала от пот. Безстрашната Джуди, която геройски се беше намесила в свадата между двамата шофьори, няма нишо общо с онази Джуди със замъгления разсъдък, която живее в дома му и която кърши ръце и следобед спи с часове — разликата е толкова поразителна, че Фред се принуди да говори по въпрса с доктор Пат Скарда. Това стана вчера, когато лекарят дойде в Голдс да оглежда косачките машини със седалка.
Фред му показа различните модели марка „Диър“ и „Хонда“, поинтересува се как е семейството му и попита (надявайки се, че е прозвучало съвсем небрежно):
— Докторе, я ми кажи нещо — мислиш ли, че е възможно човек да полудее току-тъй? Искам да кажа, без предупреждение. Проницателният поглед на Скарда хич не му хареса.
— За възрастен ли става дума или за дете, Фред?
— Е, не става дума за конкретен човек. — Той избухна в смях, който прозвуча неубедително в собствените му уши, а съдейки по изражението на Пат Скарда, и той не го прие за чиста монета. — Искам да кажа, за действителен човек. Интересувам се хипотетично. Да вземем за пример възрастен човек.
Лекарят се замисли, поклати глава.
— Абсолютните истини в медицината са малко, а в психиатрията се броят на пръсти. Ако питаш мен, няма начин човек да полудее „току-тъй“. Възможно е процесът да се развие много бързо, но във всички случаи с процес. Хората казват: „Еди-кой си откачи“, но това почти не се случва. Психическите нарушения — проявите на невротично и психотично поведение — настъпват постепенно и обикновено са предизвестени от определени признаци. Между другото, как е майка ти, Фред?
— Мама ли? О, страхотно. В цветущо здраве. — А Джуди?
Отне му известно време да извика на лицето си усмивка, но затова пък я докара доста уверена.
— Джуди ли? И Джуди е в страхотна форма, докторе. Тя е непоклатима — отговаря той.
Разбира се. Непоклатима е като Гибралтарската скала. Само от време на време се появяват тревожни признаци. „Може би ще отминат — разсъждава Фред. Добрите стари ендорфини най-сетне се раздвижват и подобна перспектива изведнъж започва да му се струва съвсем реална. Оптимизмът е нормалното състояние на Фред, който не вярва в упадъка, на устните му разцъфва усмивчица — първата за деня. — Може би признаците постепенно ще изчезнат. И ще й мине бързо, както започна. А пък знае ли човек, може да е свързано с цикъла й.“
Г осподи, колко хубаво би било именно това да е причината! Междувременно трябва да се погрижи за Тай. Трябва да поговорят сериозно, защото макар да не приема теориите, които Уендъл Грийн се опитва да пробута на читателите си, а именно, че призракът на известния канибал от началото на двайсети век и всепризнат върколак Албърт Фиш по някакви причини броди из Кули Кънтри, Фред си дава сметка, че наоколо все пак шета някой, който вече уби две дечица и извърши неописуеми с думи (освен ако човек не е Уендъл Грийн) гаври с труповете им.
„Торсът и краката били нахапани“ — повтаря си Фред и отново ускорява ход, въпреки че вече го присвива отдясно. Но си заслужава да повторим: Фред не допуска, че тези ужаси могат да сполетят собствения му син и не вижда абсолютно никаква връзка между трагичните събития и състоянието на Джуди, тъй като се държи странно още от времето, когато Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам са били още живи и здрави и са си играели на воля в задните дворове на къщите си.
Може би, може би… но стига сме се занимавали с Фред и неговото безпокойство. Нека оставим тази тревожна душа и да избързаме напред към Робин Худ Лейн № 16 — нека потърсим източника на неговите тревоги.
Прозорецът на съпружеската спалня на втория етаж е отворен, а мрежата със сигурност няма да ни затрудни — влизаме в стаята заедно със свежия утринен полъх и първите звуци на новия ден.
Но пробуждането на Френч Ландинг и придружаващата го шумотевица не могат да нарушат съня на Джуди Маршал, понеже нощес тя се ококори още в три часа — до сутринта се взира в сенките, опитвайки се да забрави кошмарите. Но колкото и да не й се ще, помни някои неща.