— Млъквай! — крещи младият господин Еванс. — Млъквай, малоумна кранта такава! Никъде няма да ходиш! Марш обратно в проклетата ти стая!
Презрителната му гримаса издава, че дори сега, когато целият свят се е обърнал с главата надолу, той изпитва неимоверно задоволство както от властта да командва, така и от християнския си дълг да малтретира. Дори само това е достатъчно да ядоса Джак. Ала гневът му пламва като буен огън при вида на ужаса и пълното объркване, изписани на лицето на възрастната жена. Сцената му напомня за едни момчета, с които бе живял в далечното минало в дома, наречен „Слънчева светлина“.
Напомня му за Вълк.
Без дори да забавя крачка (нещо му подсказва, че увеселението върви към своя край), Джак забива юмрук в слепоочието на младия господин Еванс. Богобоязливият младеж изпуска жертвата си, блъсва се в стената и бавно се свлича на пода.
— Или ти не си слушал внимателно какво са ти преподавали в неделното училище, или жената на Киндърлинг не я бива за преподавателка — заявява Джак.
— Ти… ме… удари — шепне младият господин Еванс, който е завършил плъзгането по стената и сега седи разкрачен по средата на коридора.
— Видя ли те пак да тормозиш пациенти — тази старица, жената, с която говорих току-що, или когото и да било друг — ще пострадаш много по-сериозно — обещава Джак. Вече слиза към долния етаж, прескачайки по две стъпала наведнъж и въобще не забелязва неколцината пациенти с къси болнични халати, които го зяпат с объркване и боязлива почуда. Наблюдават го така, сякаш е видение, обгърнато в ореол от светлина — чудо някакво, сияйно и тайнствено.
След десет минути (дълго след като Джуди Маршал преспокойно се е върнала в стаята си без помощта на когото и да било от персонала на отделението), алармите млъкват. От високоговорителите прогърмява страшен глас — дори майката на доктор Спигълман не би познала собственото си момче. Внезапният рев стряска пациентите, които тъкмо се бяха укротили, и те отново закрещяват и надават писъци. Старицата, която стана повод за гнева на Джак, се е пъхнала под бюрото на регистратурата и мърмори нещо за руснаците и гражданската отбрана.
— КРАЙ НА ИЗВЪНРЕДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ! — уверява Спигълман своите колеги и пациенти. — ПОЖАР НЯМА! МОЛЯ ВСИЧКИ ДА СЕ ЯВЯТ В ОБЩИТЕ САЛОНИ НА ЕТАЖИТЕ! ГОВОРИ ДОКТОР СПИГЪЛМАН, ПОВТАРЯМ, КРАЙ НА ИЗВЪНРЕДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ!
Ето го и Уендъл Грийн, бавно си пробива път към стълбището, като потърква брадичката. Забелязва младия господин Еванс и му подава ръка да се изправи. Има опасност сам да се просне върху него, но младежът съумява да се подпре на стената и да стъпи на крака.
— КРАЙ НА ИЗВЪНРЕДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ! ПОВТАРЯМ, КРАЙ НА ИЗВЪНРЕДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ! СЕСТРИ, САНИТАРИ И ЛЕКАРИ, МОЛЯ ДА ПРИДРУЖИТЕ ВСИЧКИ ПАЦИЕНТИ ДО ОБЩИТЕ САЛОНИ НА СЪОТВЕТНИТЕ ЕТАЖИ!
Младият господин Еванс се взира изпитателно в моравата синина на брадичката на Уендъл.
Уендъл се взира изпитателно в моравата синина на слепоочието на младия господин Еванс.
— Сойер ли? — пита младият господин Еванс.
— Сойер — потвърждава Уендъл.
— Шибаното копеле ме удари — споделя младият господин Еванс.
— Кучият син ме изненада в гръб — отвръща Уендъл. — И оная Маршал. Беше я тръшнал на пода. — Той снижава глас: — Канеше се да я изнасили.
Изражението на младежа красноречиво говори, че всичко това много го натъжава, но никак не го изненадва.
— Трябва да се направи нещо — продължава Уендъл.
— Имате право.
— Хората трябва да узнаят. — В очите му се разгаря познатото пламъче. Хората ще узнаят. От него! Защото именно това му е работата, за Бога! Да осведомява обществеността!
— Ами… да — колебливо промърморва младият господин Еванс. Той не се вълнува колкото Уендъл — липсва му предаността към каузата — но има един човек, на когото непременно ще каже. Една забравена от всички жена, която заслужава утеха в дългите самотни часове. Една жена, на която вестта за злината на Сойер ще подейства като жива вода.
— Подобни изстъпления не бива да се потулват! — гневи се Уендъл.
— В никакъв случай — приглася му младият господин Еванс — За нищо на света!
Тъкмо когато преминава през портала на лютеранската болница, мобилният му телефон изписуква. Джак се поколебава дали да отбие на банкета, но като чува усилващия се вой на пожарникарските сирени, решава поне веднъж да рискува да говори, докато шофира. Иска да напусне района на болницата преди пристигането на местната пожарна команда, която неминуемо ще го забави.
Отваря капачето на малката „Нокия“: