— Сойер!
— Мамка му, къде си, бе, братче? — гневно крещи Клюна Сейнт Пиер. — Направо се съдрах да ти звъня, едва не избих бутона за…
— Бях… — Няма начин да завърши изречението, без да излъже най-безочливо. А може би има. — Явно съм попаднал в зона без покритие…
— Зарежи научните лекции. Идвай на секундата! Адресът е Нейлхаус Роу №1 — намира се на междуградския път Оо, южно от Чейс Стрийт. Търсиш двуетажната къща на ъгъла, боядисана в цвят „бебешка дрисня“.
— Ще я намеря — казва Джак и леко натиска педала на газта. — Вече съм на път.
— Къде си сега?
— Още съм в Ардън, но пътувам. До половин час ще дойда.
— Мамка му! — От отсрещния край на линията долита обезпокоителен трясък — на Нейлхаус Роу юмрукът на Клюна се забива в нещо. Сигурно в най-близката стена. — Ти не си наред, драги! Мишока си отива, при това скоропостижно. Правим каквото можем — тези, дето сме все още тук — но човекът гасне като свещица! — Гласът на Клюна е прегракнал, вероятно той полага усилия да не се разплаче. Джак е доста обезпокоен от мисълта, че железният Арманд Сейнт Пиер е готов да се разциври като жена. Поглежда скоростомера и като вижда, че шофира със сто и десет километра в час, поотпуска педала на газта. Никой няма да спечели, ако при пътна злополука се размаже на пихтия.
— Какво означава „тези, дето сме все още тук“?
— Няма значение, идвай моментално, ако искаш да завариш жив Мишока. Той настоява да говори с теб, все твоето име повтаря. — Клюна снишава глас. — Когато не бълнува като смахнат, де. Доктора прави каквото може — ние с Мецана също — ама то е все едно да ринем лайна срещу прилива.
— Кажи му да не се предава.
— О, я майната ти — кажи му го сам. Чува се шумолене и приглушени гласове. После в ухото на Джак отеква друг глас, който звучи доста нечовешки:
— Бързай… трябва да дойдеш тук. Онова нещо… ме ухапа, чувствам го в себе си. Разяжда ме като киселина.
— Не се предавай, Мишок! — виква Джак. Така стиска телефона, че пръстите му побеляват. Цяло чудо е, че пластмасата не се пропуква. — Ще се постарая да дойда колкото се може по-скоро.
— Трябва. Другите… вече забравиха. Но не и аз. — Мищока се изкисква. Звукът напомня на ужасяващ мъртвешки стон, сякаш повей от зейнал гроб. — Аз съм ваксиниран… със серума на паметта, ако ме разбираш. Той ме изяжда… изяжда ме жив… но помня абсолютно всичко.
След кратко шумолене се обажда трети глас, този път женски. Вероятно е Мецана:
— Ти ги изпрати там. Заради теб сме на този хал. Нека да не е било напразно.
Връзката се прекъсва. Джак захвърля телефона на седалката и решава, че да шофираш със сто и десет километра в час в крайна сметка не е толкова опасно.
След няколко минути (които му се струват безкрйни), вече наближава Тамарак Крийк и присвива очи, заслепен от блясъка на водата. Оттук почти се вижда домът му, както и къщата на Хенри.
Хенри.
Докосва с палец горния джоб на ризата си и чува приглушеното изтракване на касетата, която извади от касетофона в кабинета на Спигълман. Вече няма смисъл да я дава на Хенри — предвид снощните разкрития на Потър и онова, което ще му разкаже Мишока, тази касета и записът от 911 са повече или по-малко излишни. А и нали бърза за Нейлхаус Роу. Един влак потегля всеки момент и е много вероятно господин Бауман, по прякор Мишока, да отпътува с него.
И все пак…
— Тревожа се за него — прошепва. — И слепец ще види, че се тревожа за Хенри.
Сияйното лятно слънце вече се плъзга по следобедния ска на небосклона, отразява се в потока и по лицето на Джак пробягват треперливи светлинки. Всеки път, когато попаднат очите му, парят.
Всъщност Хенри не е единственият, за когото се тревожи. Има лошо предчувствие за всичките си нови приятели и познати от Френч Ландинг, като се започне с Дейл Гилбърсън и Фред Маршал и се свърши с епизодични персонажи като Стийми Маккей — възрастен господин, който се прехранва с лъскане на обувки пред градската библиотека, и Ардис Уокър — собственика на окаяно магазинче за въдичарски принадлежности. Представя си тези хора крехки като фигурки от стъкло. Ако на Рибаря му хрумне да вземе горно до, ще завибрират и ще се разпаднат на прах. Само че Рибаря вече не го плаши. „Това е разследване — напомня си. — Въпреки всички чудатости от Териториите, си остава разследване, при това далеч не първото, в което изведнъж започва да ти се струва, че всичко приема застрашителни размери. А сенките ти изглеждат неестествено издължени.“
Вярно, така е, но навремето този ефект на фалшива перспектива като в криво огледало обикновено изчезваше, когато загадката започнеше да се разплита. А сега продължава да му тежи, и то повече от всякога. При това причината му е добре известна. Неестествено издължената сянка на Рибаря е създание на име Муншун, нещо като безсмъртен търсач на таланти, съществуващ в друго измерение. Но и това не е всичко, тъй като този Муншун също хвърля сянка, но червена.