— Пак видях окото — съобщава на празната стая. Тъй като Фред не е тук да я следи (много добре знае, че я следи — може да е вманиачена, но със сигурност не е глупава), изплезва език и не просто докосва носа си, а обхожда цялата юздичка между носа и устата си като куче, което се облизва, след като е изплюскало пълна паница с остатъци от вчерашната яхния. — Окото е червено. Неговото око. Окото на Краля.
Отмества поглед към сенките на дърветата. Те танцуват по тавана, образуват странни форми и лица, форми и лица.
— Окото на Краля — повтаря, кърши ръце и впива нокти в дланите си. — Абала! Лисици в бърлоги! Абала-дун, Пурпурният крал! Плъхове в дълбоки дупки! Абала Муншун! Кралят е в кулата, похапва мед и хляб! Разрушителите в подземието се бъхтят от зори до мрак!
Отривисто клати глава. О, тези гласове, които извират от мрака — понякога се буди нощем и пред очите й сякаш пламти видение на тъмносива кула сред поле, обрасло с рози. Кърваво поле. После се обаждат гласовете, които говорят на непознати езици бръщолевят несвързано, изричайки странни думи, които Джуди не разбира и над които няма власт. — С разкървавени крачета все повече и повече хлапета ремъка теглят и опъват… за Бога, няма ли да има край? Езикът се протяга, близва връхчето на носа й и ноздрите потръпват, раздразнени от собствената й слюнка, а в главата й кънти „Абала, Абала-дун, Кан-та Абала…“ и се блъскат още куп ужасяващи чуждоезични думи и потресаващи видения: кулатата с пламтящите пещери под нея, където хлапетата с разкървавени крачета ремъка теглят и опъват. Съзнанието й се измъчва до смърт. Има само един начин да сложи край на мъките и да си отдъхне.
Джуди Маршал сяда в леглото. На нощното шкафче са поставени лампа, последният роман на Джон Гришам, бележник (подарък от Тай за рождения й ден, всяка страница е украсена с надпис „ХРУМНА МИ СТРАХОТНА ИДЕЯ!“) и рекламна химикалка на хотел „Шератън — Ла Ривиер“.
Тя грабва писалката и трескаво започва да драска в бележника.
Няма Абала няма Абала-дун и никакви Кули никакви Разрушители никакъв Пурпурен крал това са сънища просто сънища моите сънища.
Достатъчно! Но писалките са и пътища за навсякъде — преди да е успяла да вдигне ръка, на белия лист се появява следното: Блак Хаус е път към Абала входът към Ада Шиол Муншун всички тези светове и духове.
Стига! Боже милостиви, стига! Но най-страшно е друго: ами ако всичко написано изведнъж придобие смисъл?
Захвърля обратно върху нощното шкафче писалката, която се търкулва и се удря в лампата. Откъсва от бележника листа, смачква го и го напъхва в устата си. Яростно го сдъвква и го поглъща, навлажнен и поомекнал. В един ужасяващо неприятен миг топчето хартия засяда в гърлото й, но накрая все пак успява да го преглътне. Думите и световете избледняват, тя изтощено се отпуска на възглавницата. Лицето й пребледнява, в очите й блестят неизплакани сълзи, но подскокливите сенки на тавана вече не й приличат на лица — лицата на дечицата с разкървавени крачета, които ремъка теглят и опъват, плъхове в дълбоки дупки, лисици в бърлоги, окото на Краля, Абала, Абала-дун! Те са най-обикновени сенки на дърветата на двора. Тя е Джуди Делоис Маршал, съпруга на Фред и майка на Тай. На мира се в Либъртйвил, Френч Ландинг, Френч Каунти, Уисконсин, Америка, северното полукълбо, планетата Земя, друг свят освен този няма. Дано да е така.
Ах, дано да е така!
Затваря очи и най-сетне я наляга дрямка; ние се оттегляме, но тъкмо да прекрачи границата, разделяща я от съня, Джуди Маршал изрича нещо:
— Ти не се казваш Бърнсайд. Къде ти е дупката?
Вратата на спалнята е затворена, тъй че се налага като въздишка да се промъкнем през ключалката. Носим се по коридора и разглеждаме семейните снимки на Джуди и Фред, включително изглед от фермата на семейство Маршал, където младата двойка изтърпя мъчително, но, слава Богу, кратко гостуване скоро след брачната церемония. Искате ли един съвет? Не споменавайте пред Джуди за Фил, брата на Фред. Веднага ще почне да пили — както несъмнено би казал Джордж Ратбън.
Другата врата в дъното на коридора няма ключалка, тъй че се плъзваме отдолу като телеграма и веднага разбираме, че сме се озовали в момчешка стая — личи по смесената миризма на мръсни спортни чорапи и терпентин. Макар и малка, тази стая изглежда по-голяма от спалнята на родителите, може би защото не е пропита с тревога. По стените са налепени плакати на Шакил О’Нийл, Джеръми Бърниц, миналогодишния състав на отбора на „Милуоки Бъкс“… и на идола на Тайлър Маршал: Марк Макгуайър. Макгуайър играе за Кард и те са врагът, но, по дяволите, „Милуоки Бруърс“ всъщност не са достоен противник за никого. „Бруърс“ са последна глуха и в Американската лига, и в Националната лига. А Макгуайър… е, той е герой. Той е силен, сдържан и може да запрати бейзболната топка чак някъде си. Дори бащата на Тайлър, който винаги е на страната на уисконсинските отбори, смята, че Макгуайър не е като другите. „Той е най-великият, откакто съществува тази игра“ — заяви по време на седемдесетия сезон и макар че през онази легендарна година Тайлър бе още невръстно хлапе, запомни тези думи завинаги.