Което вони на „Май Син“.
Хенри си поема дъх бавно, дълбоко, ноздрите му потрепват леко, устните му са стиснати.
— Не — изрича отчетливо. — Надушвам цветя… и препарат за пране на килими… и пържен лук от снощи. Едва-едва, но се усеща. Обонянието никога не ме е подвело.
Всичко това е напълно вярно. Но миризмата беше действителна. Вече я няма, защото нея я няма, но ще се върне. Изведнъж му се приисква да се върне. Ако нещо го плаши, то това несъмнено е неизвестността, нали? Това и нищо друго. Не му се стои тук сам със спомена за онзи противен сън.
И с касетите.
Трябва да прослуша записите. Обеща на Джак.
Изправя се колебливо и пристъпва към контролния панел в дневната. Този път попада на Чаровника Хенри — най-милата душица на света:
— Здравейте, всички суинги и зози, като чуете сигнала, ще бъде точно деветнайсет часът и четиринайсет минути швейцарско време „Булова“, навън цари приятен хлад, градусите са двайсет и четири, а тук, в нашата въображаема бална зала, се разлива истинска благодат, двайсет и един градуса, майната им на парите, грабвайте жените, време е за някое вълшебство.
Деветнайсет и четиринайсет! Кога за последен път му се е случвало да заспи през деня за цели три часа? А като стана дума, кога за последен път е сънувал, че вижда? Отговорът на втория въпрос, доколкото си спомня, е „никога“.
Къде се намираше тази алея?
Какво беше съществото зад него?
Ами онова пред него?
— Няма значение — осведомява Хенри празната стая… ако изобщо е празна. — В края на краищата беше само сън. За разлика от касетите…
Не иска да ги прослуша, никога не е изпитвал по-голямо нежелание да слуша каквото и да било (освен може би „Знае ли някой колко е часът“ в изпълнение на „Чикаго“), но трябва. Ако това ще помогне за спасяването на живота на Тай Маршал или на друго дете, било то и само едно, трябва да прослуша записите.
Без да бърза, изпитвайки ужас от всяка следваща крачка, Хенри Лейдън опипом се отправя към студиото, където го очакват двете касети.
— Няма бира в небесата… — пее Мишока с равен, провлечен глас. Страните му вече са покрити с грозни червеникави петна, Носът му сякаш се е килнал на една страна и потъва в лицето му като атол след подводно земетресение. — … затуй я пием на земята. А когато… хвърлим петалата… за приятелите ще остане тя.
Така е от часове: ту Философски премъдрости, ту напътствия за начинаещия пивовар ентусиаст, ту откъси от песни. Светлината, която се процежда през одеялото на прозореца, значително е отслабнала.
Мишока замълчава, очите му са все така затворени. После подхваща нова мелодийка:
— Сто бутилки бира на стената, сто бутилки бира на стената… и ако падне дори само едната…
— Трябва да вървя — заявява Джак. Постара се да остане колкото се може по-дълго, убеден, че Мишока ще му каже нещо, но не може да се бави повече. Тай Маршал го чака някъде.
— Почакай — спира го Доктора. Рови в чантата си и изважда спринцовка. Вдига я в сумрака и я почуква с нокът.
— Какво е това? — пита Клюна. Доктора мрачно се усмихва.
— Метамфетамини — отсича и забива иглата в рамото на Мишока.
Отначало нищо не става. После, тъкмо когато Джак отваря уста да каже, че си тръгва, болният изведнъж се облещва. Очите му са кървавочервени. Но когато се обръщат към Джак, той знае, че Мишока го вижда. Може би дори едва сега го забелязва.
Мецана хуква навън, повтаряйки една и съща фраза, докато накрая гласът й заглъхва:
— Никога вече, никога вече, никога вече, никога вече, никога вече…
— Мамка му — задавено изрича Мишока. — Мамка му, прецакан съм, нали?
Клюна нежно докосва челото му:
— Май е така, приятелю. Можеш ли да ни помогнеш?
— Ухапа ме веднъж. Само веднъж, а сега… сега… — Зловещият червен поглед се насочва към Доктора. — Едва те виждам. Пусти очи, станало им е нещо.
— Отиваш си — отвръща онзи. — Няма да те лъжа.
— Не, имам още малко време. Дайте ми нещо за писане. Да начертая карта. Бързо. Не знам с какво ме инжектира, ама отровата на кучето е по-силна. Няма задълго да остана compos mentis. Побързайте!
Клюна опипва пода под канапето и изважда малка книга с меки корици. Джак неволно го напушва смях, като вижда заглавието „Седемте навика на високоефективните хора“ — книжката е в дисонанс с „тежката артилерия“ по лавиците. Клюна откъсва задната корица и я подава на Мишока.
— Молив — грачи болният. — Побързайте. Всичко е тук. Всичко е тук… горе… — Той докосва челото си. При допира се откъсва парченце кожа с големината на монета от четвърт долар. Мишока избърсва ръката си в одеялото, като че ли я е изцапал със сопол.