— Слушай, окръг Кули, готов ли си да говориш за Рибаря?
Той се вцепенява, а по гърба и ръцете му пробягва лека тръпка. Рибаря. Маниак, който убива деца… и ги яде. Този слух се носеше сред по-големите деца на бейзболното игрище и в спортната зала, но кой би извършил нещо толкова гнусно и отвратително? Само някой канибал!
Джордж понижава глас:
— Сега ще ви кажа една тайна, тъй че слушайте внимателно чичо си Джордж. — Тай тъкмо хваща гуменките си за връзките, но при тази заръка застива на леглото и се заслушва внимателно. За Джордж е много необичайно да обсъжда подобни… подобни неспортни теми, но Тайлър му има доверие. Преди две години, когато „Баджърс“ се издигнаха в Осмицата на елита, макар че всички им предричаха крах още в първия кръг на Големия танц, само Джордж позна, нали? Да, позна. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа.
Радиоводещият снишава глас и зашепва едва ли не поверително:
— Истинският Рибар, момичета и момчета, тоест един човек на име Албърт Фиш, е мъртъв от шейсет и седем години и доколкото знам, никога не е пътувал на запад от Ню Джърси. Освен това най-вероятно е бил ФЕН НА ОТБОРА НА ЯНКИТЕ! ТЪЙ ЧЕ СПОКО, КУЛИ КЪНТРИ! НЯ-АААМА СТРАШНО!
Тайлър се отпуска, усмихва се и нахлузва гуменките. Споко, няма страшно — точно така. Започва нов прекрасен ден — е, вярно че напоследък майка му се държи чудновато, но ще й мине.
Нека се разделим с Тай в добро настроение — да се престорим на амеба и да се подложим на клетъчно деление, както би казал страховитият Джордж Ратбън. Като си говорим за Джордж — вездесъщият глас на окръг Кули Кънтри — дали да не го потърсим? Идеята не е лоша. Речено-сторено — тръгваме веднага.
Глава 3
НАПУСКАМЕ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА стаята на Тайлър, поемаме диагонално на югозапад и Либъртивил бързо остава зад нас — край на разходките, вече имаме конкретна задача и е време здраво да размахаме криле. Насочваме се към Бащата на водите, чиято повърхност като хелиограф отразява лъчите на утринното слънце, и най-голямата бирена фабрика в света. На път от огромните й хранилища към междуградския път Оо (можем да го наричаме Нейлхаус Роу, ако предпочитаме — вече сме нещо като почетни граждани на Френч Ландинг) се минава покрай радио-телевизионна кула, чийто предупредителен червен сигнал не се вижда, удавен в ярката светлина на новородения юлски ден. Земята се затопля, ухае на треви, а наближавайки бирената фабрика, ни лъхва характерната животворна миризма на бирена мая.
До телевизионната кула в промишлената зона източно от Пенинсюла Драйв се издига ниска бетонна сграда с неголям паркинг, който побира точно шест коли и полицейската патрулка — старичък Форд „Еконолайн“, розов като захаросана ябълка. С напредването на деня, когато умореният следобед започне да клони към залез слънце, цилиндричните сенки на най-големите бирени кутии на света закриват най-напред табелата сред проскубаната морава до входната алея, после протягат пръсти към сградата и накрая поглъщат паркинга. „KDCU-AM — ВАШИЯТ ГЛАС В КУЛИ КЪНТРИ“ гласи надписът. Върху него с розов спрей — почти в тон с полицейската кола — е написана пламенна декларация: „ТРОЙ ОБИЧА МАРИАН! ЙЕС!“ По-късно днес Хауи Соул — тонтехникът от екипа на радиостанцията, ще го заличи (може би по време на шоуто на Ръш Лимбо, което се излъчва изцяло на запис по сателита), но засега съществува и сякаш ни разкрива всичко, което е нужно да знаем за любовта в един малък град в централните американски щати. Май все пак открихме нещо наистина хубаво.
Пристигаме тъкмо навреме — от страничния вход на радиостанцията излиза строен мъж със спортно-елегантни бежови панталони с идеален ръб, бяла памучна риза със закопчана яка, без вратовръзка и с червеникавокафяви тиранти (те са толкова шик, че са несравними с просташките ластици на Веселяка Макстън и Сони Хартфийлд от погребалното бюро). Сребровласият господин е издокаран с подчертано шикарна сламена шапка, на вид доста старомодна, но много добре запазена. Червеникавокафявата лента, която я опасва, е в тон с тирантите. Очите му са скрити зад авиаторски очила. Застава встрани от вратата под очукания високоговорител, от който неспирно кънти програмата на радио KDCU: в момента вървят местните новини. Следва земеделският бюлетин от Чикаго, което прави общо десет минути почивка, преди изисканият франт отново да заеме своето място зад микрофона.
С нарастващо изумление наблюдаваме как от джоба на ризата си изважда пакет „Американ Спирит“ и запалва цигара с позлатената си запалка. Този елегантен тип с тиранти, бежови панталони и кожени мокасини със сигурност не е Джордж Ратбън. Вече мислено сме си изградили портрет на радиоводещия, който няма нищо общо с този изискан господин. Представяме си го с карирани панталони с бял колан, над който е провиснало огромно шкембе (резултат от многото наденички, изядени на стадиона), керемиденочервено лице (от многото бири, изпити по време на мачовете, да не говорим за крясъците по адрес на ония некадърници — реферите) и къс, широк врат (какъвто се полага за азбестови гласни струни като неговите). В нашите представи — нужно ли е да уточняваме, че и в представите на целия окръг Кули Кънтри — Джордж Ратбън е вечно ококорен, трътлест и рошав чичко с бели дробове като кожени мехове, които непрестанно се тъпче с антиацидни хапове, кара шевролет, гласува за Републиканската партия, а претовареното му сърце е изложено на ежеминутен риск от инфаркт — Ратбън е като контейнер, пълен със спортни термини, налудничав ентусиазъм, идиотски предразсъдъци и висок холестерол.