— През живота си не съм стъпвал в KWLA — заявява Хенри и това е самата истина. Записва шоуто на Уисконсинския плъх (и някои други предавания) в домашното си студио, после изпраща лентите от пощенската служба в центъра на града, където е наел кутия под името Джо Стръмър. Картата бе нещо като покана от екипа на KWLA, която Хенри така и не прие… но запази документа.
— А ти успя ли да влезеш в ролята на осведомен източник. Морис?
— А?
— Споделил ли си с някого хрумването, че аз съм Уисконсинския плъх?
— Не! Естествено, че не съм! — Но както знаем, всички казват така. За щастие в конкретния случай думите отговарят на истината. Поне засега, но денят едва що започва. — И няма да го направиш, нали? Защото слуховете са упорити. Като лошите навици. — Хенри се прави, че пафка цигара. — Умея да си държа езика зад зъбите — може би малко самонадеяно заявява Морис.
— Надявам се. Защото ако изтропаш на някого, ще се наложи да те убия.
Да „изтропаш — размишлява Морис. — Няма такава дума! Тоя е върхът.“
— Н-да, ще се наложи да ме убиете — смее се в отговор.
— И да те изям. — Но Хенри не се смее — дори не се усмихва.
— Да, бе, да — продължава да се подхилква Морис, но има усещането, че смехът му не звучи много убедително. — Като Ханибал Лектър.
— Не, като Рибаря. — Хенри бавно извръща авиаторските очила към Морис. Слънцето се отразява в огледалната им повърхност и стъклата за миг проблесват като ръждивочервеникави огнени очи. Хлапето неволно отстъпва назад. — Албърт Фиш си е падал по задните части, нали знаеш?
— Н…
— И твърдял, че сочно парче от крехко задниче е апетитно като телешки котлет. Това са точните му думи. Написал го е в писмо до майката на едната от жертвите си.
— Стига, бе! — възкликва Морис. Струва му се, че гласът му звучи досущ като немощното гласче на прасенцето, което е отказало на големия страшен вълк да отключи вратата. — Е, как да ви кажа, не се безпокоя, че вие сте Рибаря.
— Така ли? Защо?
— Ами например, защото сте сляп!
Хенри не отвръща, а продължава да фиксира с огромните си пламтящи очила поизплашения младеж, който се пита: „Абе, тоя наистина ли е сляп? За слепец се оправя страхотно… и как ме разпозна веднага щом излязох, ама че странна работа.“
— Ще си мълча. Заклевам се в Бога.
— Това е единственото, което искам от теб — меко отвръща Хенри. — Я да видим сега какво си ми донесъл?
Размахва диска, но за голямо облекчение на Морис няма вид на човек, който го разглежда.
— Ами, такова… това е една група от Расин, казва се „Дъртиспърм“. И те нали имат един кавър на „Къде отиде любовта ни“. На едно старо парче на „Сюприйм“, обаче в ритъма на рап. Ега ти майтапа. Искам да кажа, че разбива естрадното парче отвсякъде!
— „Дъртиспърм“, значи. Преди време не се ли казваха „Джейн Уайътс Клит“?
Морис се пули с благоговение, което лесно може да прерасне в обожание.
— Солокитаристът на Дъртиспръм е основателят на „Клит“. Обаче изпаднаха в идеологически разногласия с Дийн Кисинджър и Хенри Ачесън и тогава Ъки Дъки — китаристът, създаде нова група, която кръсти „Дъртиспърм“.
— „Къде отиде любовта ни“ — гласно размишлява Хенри и подава диска на хлапака. Сякаш забелязва как лицето му помръква и добавя: — Помисли малко — не бива да ме видят с туй чудо. Пъхни го в шкафчето ми.
Разочарованието на Морис на мига се изпарява и лицето му грейва в слънчева усмивка:
— Ама, разбира се! Дадено, господин Лейдън!
— И гледай някой да не те види. Особено Хауи Соул. Хауи много обича да си пъха носа в чуждите работи. Добре е да не взимаш пример от него.
— Определено! — Очарован от развитието на събитията, хлапакът се ухилва до уши и се обръща да си върви.
— А, Морис, чакай малко.
— Да?
— След като вече знаеш моята тайна, можем да си говорим на „ти“.
— Хенри! Йе! — Дали това е най-хубавата сутрин от цялото лято? За Морис несъмнено е.
— Още нещо.
— Кажи, Хенри? — Вече дръзва да мечтае за дните, когато ще преминат на „Ханк“ и „Мори“.
— За Плъха да мълчиш като гроб.
— Нали вече ти казах…
— Вярвам ти. Но изкушението ни дебне, Морис — дебне ни като нощен крадец или като убиец, който причаква нова жертва. Поддадеш ли се на изкушението, неминуемо ще разбера. Кожата ти веднага ще замирише, все едно си се пръскал с долнопробен одеколон. Вярваш ли ми?
— Ъ-ъ… да. — Не лъже. По-късно, като размисли на спокойствие, ще заключи, че това е пълна измишльотина, но в момента му вярва искрено. Вярва на Хенри. Сякаш е хипнотизиран.
— Радвам се. А сега изчезвай. След малко трябва да застана пред микрофона.