За бандата на Сойер времето може да е спряло, но за Тай Маршал то се е превърнало в болезнено присъствие. Не е много сигурен дали усещането за приближаването на Муншун е плод на въображението или интуицията му, но много се безпокои, че е второто. Трябва да избяга от тази барака, трябва, но проклетата торба продължава да му се изплъзва. С помощта на слузестата примка съумя да я придърпа по-близо — по ирония на съдбата това беше най-лесната част. Вдигането на проклетата вещ се оказа далеч по-трудно.
Не може да я хване — колкото и да се протяга и безмилостно да изпробва възможностите на лявото си рамо и окованата си лява китка, не му достигат най-малко шейсет сантиметра. Болката е толкова силна, че той се просълзява. Влагата, изхвърлена по този начин, бързо бива заменена от гореща пот, която се стича от мръсното му чело и очите му смъдят.
— Давай с крак — съветва се сам. — Като че ли играеш футбол. — Поглежда към обезобразения труп, проснат на вратата — някогашния му мъчител. — Точно като при футбола, а, Бърн-Бърн?
Притиска торбата с крак, избутва я до стената и бавно я тика нагоре по окървавените дъски. Същевременно се пресяга надолу… трийсет и пет сантиметра… трийсет… пресяга се…
… кожената торба се прекатурва от маратонката му и пада на мръсния под.
— Ти нали гледаш да не дойде, Бърн-Бърн? — пъхти Тай. — Трябва да гледаш, защото аз съм с гръб, нали се сещаш? Ти си съгледвач, ясно ли е? Ти си… Мамка му! — Този път торбата пада от крака му, преди да е успял дори да я повдигне. С все сила той стоварва юмрук върху дървената стена.
„Защо го направи? — хладно се обажда в съзнанието му нечий глас, който напомня гласа на майка му, но не е нейният. — Това ще ти помогне ли?“
— Не — кисело отвръща Тай, — но поне ми олеква.
„Ще ти олекне, като се освободиш. А сега опитай пак.“ Хлапакът отново избутва кожената торба по стената. Притиска я със стъпало, опитвайки се да разгадае какво има вътре — например ключ — но обувката му пречи. Отново започва да приплъзва торбата нагоре. Внимателно… без да бърза… както като водиш топката за гол…
— Не го пускай да влезе, Бърни — пъхтейки, нарежда на мъртвеца зад гърба си. — Дължиш ми го. Не искам да ме качат на влака. Не искам да ходя в Крайния свят. Не искам да бъда Разрушител. Не знам какви са те, но не искам да бъда такъв. Искам да стана изследовател… например на морските дълбини като Жак Кусто… или летец във ВВС… или… МАМКА МУ! — Този път не изпитва раздразнение, задето торбата се изплъзва, а ярост и едва ли не паника.
Муншун бързо приближава. Иска да го отведе. Дин-та. Абала-дун. Завинаги и во веки веков.
— Проклетият ключ сигурно въобще не е вътре — мърмори Тай. Гласът му трепери, той всеки момент ще избухне в плач. — Така ли е, Бърни?
Бърнсайд Приятелчето не благоволява да отговори.
— Бас държа, че вътре няма абсолютно нищо. Освен може би… знам ли и аз… антиацид или нещо от тоя род. Храненето с човешко месо неминуемо затруднява храносмилането.
Въпреки това подхваща торбата с крак и за пореден път се заема с мъчителната задача да я изтика достатъчно високо, та дано този път протегнатите му пръсти успеят да я достигнат.
Дейл Гилбъртсън е прекарал целия си живот в Кули Кънтри и е свикнал със зеленината наоколо. За него дърветата, ливадите и нивите, които се простират до хоризонта, са нещо съвсем естествено. Може би затова гледа изпепелените, димящи земи от двете страни на Конджър Роуд с такава погнуса и нарастващ ужас.
— Какво представлява това място? — обръща се към Джак. Думите излизат на пресекулки. Членовете на бандата на Сойер не разполагат с количка за голф и се налага да се придвижват пеш. Всъщност благодарение на темпото, наложено от Джак, четиримата се движат по-бързо отколкото количката, управлявана от Тай.
— Не знам точно — отвръща. — Виждал съм само едно подобно място, и то преди много време. Казваше се Прокълнатите земи. И беше…
Иззад купчина грамадни камъни насреща им изскача зеленикав човек с люспеста кожа. Стиска къс камшик — това сигурно е онази разновидност, която се нарича „бич“.
— Бааррр! — изкрещява странното привидение, зловещо напомняйки на смеха на Ричард Слоут.
Джак вдига бухалката и въпросително го поглежда, сякаш пита: „Искаш ли да опиташ дървото?“ Видението явно не иска. Замръзва на място, после се врътва и дим да го няма. Преди да изчезне в лабиринта между камънаците, Джак забелязва, че по ахилесовите му сухожилия растат уродливи бодили.
— Момчето-чудо не им харесва — отбелязва Клюна и със задоволство оглежда бухалката. Тя си е останала бухалка, както и револверите им си останаха оръжия, а те четиримата останаха каквито си бяха: Джак, Дейл, Клюна. Доктора. Джак си казва, че това не е чак толкова странно. Нали като седнаха на раздумка край болничната шатра, Паркъс му каза, че в този случай не става дума за двойници. Тази земя може и да граничи с Териториите, но всъщност не се намира в самите Територии. Просто беше забравил.