„Рибаря — печално размишлява той и мнението му много не се различава от това на Боби Дюлак и Том Лънд. — Защо не го кръсти с някое по-старо модно име, гаден драскач такъв? Да беше избрал поне нещо по-автентично, обагрено с местния колорит. Например Тиквеника или нещо от този род.“
Но Дейл много добре знае защо репортерът се е спрял тъкмо на това прозвище. Приликите между Албърт Фиш, който е действал в Ню Йорк, и тукашния юнак, бяха твърде примамливи и твърде апетитни за изпускане, Фиш удушавал жертвите си — и Ейми Сейнт Пиер, и Джони Ъркнам очевидно бяха удушени; Фиш пирувал с труповете — и двата трупа бяха нахапани; Фиш, и онзи проявяваха особен афинитет към… хм, към задните части на човешкото тяло.
Дейл поглежда закуската си, оставя лъжицата и с опакото на дланта си побутна купичката настрана.
Ами писмата? Не му излизат от главата.
Полицейският началник поглежда куфарчето си, сгушено до стола като вярно куче. Папката с писмата е вътре и го привлича с неудържима сила, както разваленият зъб — езика. Може би ще се въздържи да прегледа съдържанието й, поне докато е вкъщи, където играе със сина си и прави любов с жена си, но мисълта за нея… това е съвсем друга работа, както се казва по тези места.
Албърт Фиш изпратил на майката на Грейс Бъд — посдедната му жертва, заради убийството на която го изпържили на електрическия стол — дълго писмо, изпълнено с потресаващо гнусни подробности. (Говори се, че преди екзекуцията старият канибал казал на надзирателите: „О, това ще бъде такава тръпка! Единствената, която не съм изпитвал досега!“) И местният людоед съчинява подобни писма: едното е адресирано до Хелън Ъркнам, другото — до бащата на Ейми, ужасяващият (но според Дейл искрено съсипан от мъка) Арманд „Клюна“ Сейнт Пиер. Какво облекчение ще бъде, ако могат да се залъгват, че писмата са творение на някой „шегаджия“, нямащ нищо общо с убийствата, но и двете съдържат информация, която не е предоставена на пресата и която е известна само на престъпника.
Дейл най-сетне се поддава на изкушението (Хенри Лейдън би го разбрал много добре) и взима куфарчето. Отваря го, изважда дебелата папка и я поставя пред себе си на масата, където доскоро стоеше купичката с овесена каша. Връща куфарчето на пода и разтваря класьора (означен с етикет: „СЕЙНТ ПИЕР/ЪРКНАМ“, а не „РИБАРЯ“). Прелиства първите страници, към които са прикрепени снимки на две лъчезарни деца с щърбави усмивки, при вида на които сърцето му се къса; заключението на патоанатома, което е прекалено отвратително да се чете; следват не по-малко отвратителните фотографии от местопрестъплението, които е по-добре да не гледаш (но той трябва да ги гледа, непрестанно трябва да се взира в тях — окървавените вериги, мухите, изцъклените очи на жертвите). Приложени са и копия от различни показания; най-дългият документ отразява разпита на Спенсър Ховдал, който откри малкия Ъркнам и който за кратко бе заподозрян в извършване на гнусното престъпление.
После идва ред на фотокопия на трите писма. Едното е изпратено до Джордж и Хелън Ъркнам (макар че е адресирано само до Хелън, ако това има някакво значение). Другото е получено от Арманд „Клюна“ Сейнт Пиер (впрочем то бе адресирано именно до него, без да се пропусне прякора му). Третото е било изпратено на майката на Грейс Бъд от Ню Йорк след убийството на дъщеря й в в края на пролетта на 1928 година.
Дейл подрежда трите писма едно до друго на масата.
„Грейс седеше в скута ми и ме целуваше. Реших да я изям“ — това се казва в писмото на Фиш до госпожа Бъд.
„Ейми седеше в скута ми и ме прегръщаше. Реших да я изям“ — гласи цитат от писмото, изпратено до Клюна Сейнт Пиер. Нищо чудно, че обезумелият баща заплаши да изпепели полицейския участък. Дейл никак не обича този негодник, но трябва да признае, че на негово място би се чувствал по същия начин.
„Качих се горе и свалих всичките си дрехи. Не исках да ги изцапапам с кръвта й.“ — Фиш до госпожа Бъд.
„Отидох зад курника и свалих всичките си дрехи. Не исках да ги изцапам с кръвта му.“ — Анонимен до госпожа Ъркнам.
Възниква въпросът коя майка ще запази здравия си разсъдък, ако получи подобно писмо. Според Дейл това е невъзможно. Хелън Ъркнам отговаряше на въпросите му свързано, дори при последното му посещение му сервира чай, но стъкленият й поглед издаваше, че действа изцяло на автопилот.