Три писма — две нови и едно отпреди седемдесет и пет години. Въпреки това трите толкова си приличат. Съгласно заключението на експертите от щатската полиция писмата до Сейнт Пиер и Ъркнам са писани саморъчно от левак на най-обикновена бяла канцеларска хартия „Хамърмил“, каквато се продава във всяка книжарница „Офис Депо енд Стейпълс“ в Америка. Химикалката най-вероятно е марка „Бик“ — и това ако е улика.
Фиш до госпожа Бъд, 1928 година: „Не съм я чукал макарче можех стигада исках. Умря ДЕВСТВЕНА.“
Анонимен до Хелън Ъркнам: „Ако това ще ви утеши не съм го чукал макарче можех стигада исках. Умря ДЕВСТВЕН.“
Дейл знае, че това разследване не е лъжица за неговата уста, но не му се ще да го помислят за кръгъл глупак. Писмата не носят подписа на едновремешния людоед и все пак приликата е преднамерено търсена. Престъпникът им подхвърля само трохи.
Гилбъртсън въздъхва горчиво, скрива писмата в папката и отново я прибира в чантата.
— Къде си, скъпи? — еква съненият глас на Сара откъм горната площадка на стълбището.
Подскача гузно, сякаш са го издебнали на местопрестъплението, и бързо щраква закопчалката на куфарчето.
— В кухнята — подвиква, без да се безпокои, че ще събуди Дейви — синът му спи непробудно поне до седем и половина.
— Днес ще закъснееш ли?
— А-ха. — Често закъснява, но после си наваксва, като работи до късно — понякога до седем, до осем, дори до девет часа вечерта. Уендъл Грийн още не се е разсмърдял и по този въпрс… но е рано да се радваме. И после сме седнали да си говорим за канибали!
— Моля те, полей цветята, преди да тръгнеш. Такава жега е тия дни.
— Разбира се. — Дейл обича да полива градинката на Сара. В тези мигове се раждат най-ценните му идеи.
Жена му мълчи. Но Дейл не чу шумоленето на пантофите й към спалнята. Най-сетне се обажда:
— Как си, съкровище?
— Всичко е наред — отвръща той, надявайки се, че е уцелил правилната пропорция бодрост в гласа.
— Снощи продължи да се мяташ дълго след като заспах.
— Не, всичко е наред.
— Знаеш ли какво ме попита Дейви, като му мих косата? — Той забелва очи. Мрази тези разговори, когато с жена му си подвикват от противоположните краища на къщата. Но Сара явно ги обожава. Става и си долива кафе.
— Не, какво?
— Пита ме: „Татко ще го уволнят ли“?
Дейл тъкмо вдига чашата, но ръката му застива във въздуха.
— А ти какво отговори?
— Казах „Не“. Естествено.
— Значи си отговорила правилно.
Не следва продължение. Сара му инжектира поредната доза отровна тревога — сега цял ден ще се безпокои как ще се отрази тази история на чувствителната душа на Дейви и какво може да го сполети, ако малкият има нещастието да налети на определен субект — сетне стъпките й прошумоляват към спалнята, тъй като вероятно се кани да вземе душ.
Дейл се връща на масата, отпива от кафето, притиска длан към челото си и затваря очи. В този миг проличава колко е изплашен и потиснат. Той е едва четирийсет и две годишен, умерен в навиците си човек, но под безпощадната утринна светлина, проникваща през прозореца, изглежда стряскащо състарен, най-малко на шейсет и две.
Действително се безпокои за работата си, защото знае, че ако чудовището, което уби Ейми и Джони, продължава да вилнее, догодина със сигурност ще бъде отзован от поста полицейски началник на Френч Ландинг. Безпокои се и за Дейвимакар че това не е основната му грижа, тъй като и той като Фред Маршал въобще не допуска мисълта, че е възможно Рибаря да докопа собственото му дете. Не, Дейл се тревожи че за безопасността на другите деца във Френч Ландинг и дори в Сентралия и Ардън.
Най-големият му страх е, че може би му липсват умения, за да пипне тоя мръсник, и ще последва трето, пето, не дай Боже, единайсето и дванайсето убийство.
Бог му е свидетел, че потърси помощ. И я получи… в известен смисъл. В разследването се включиха двама детективи от щатската полиция, а агентът на ФБР от Мадисън постоянно се обажда да проверява как върви работата — неформално, тъй като официално бюрото не е ангажирано със случая. Но всичко е толкова сюрреалистично, включително съдействието на външните сътрудници, което донякъде се дължи на странното съвпадение на фамилните им имена. Човекът от ФБР се нарича Джон Рсдинг. Детективите от щатската полиция се казват съответно Пери Браун и Джефри Блак. Така в екипа има господин Червен, господин Кафяв и господин Черен. Сара ги нарича „Шарената потеря“. И тримата дават ясно да се разбере, че поне за момента не могат пряко да се намесят в разследването. Че Дейл Гилбъртсън трябва да се справя сам.