Тъкмо прелитаме над глетчерните долини вдясно от шосе № 93, които от птичи поглед приличат на отпечатъци от гигантски пръсти. Навремето нашият приятел бе видял само внезапни разклонения от главния път, които току се скриваха сред слънчеви петна и мрак. Всяко отклонение сякаш казваше: „Вече почти стигнахме.“ Шосето пригласяше: „Това е правилният път.“ Зад крайпътен паркинг с две бензинови колонки забелязваме дълъг сив покрив с избелял надпис „При Рой“ — като мина оттук, нашият приятел видя постройката откъм дървените стълби, водещи към широката гостоприемна веранда, и бе обзет от чувството, че се с изкачвал по тях стотици пъти, за да си купи хляб, мляко, бира, студено нарязано месо, работни ръкавици, отвертка, пликче гвоздеи и каквото му е необходимо от магазина, където сякаш се бе излял рогът на изобилието — както от този ден нататък щеше да му се случва стотици пъти.
След петдесетина метра шосето пресича реката Тамарак Крийк, която се вие като синьосива сребриста нишка през Норуей Вали. Ръждясващото метално мостче сякаш изстена под гумите на каприса: „Вече стигнахте!“ и изпълни с трепет сърцето на небрежно, но скъпо облечения мъж, чиито познания по земеделие са получени чрез наблюдение през илюминаторана самолета по време на трансконтинентални полети в първа класа, поради което той не различава жито от сено. Оттатък моста имаше табела с надпис „Шосе «Норуей Вали»“.
— Стигнахме — обяви Дейл и зави надясно. Нашият приятел притисна длан към устата си, заглушавайки стона, който заплашваше да се изплъзне под напора на чувствата в тръпнещото му сърце.
Тук-там по банкета кимаха за поздрав полски цветя — едни дръзко и пъстро нацъфтели, други срамежливо сгушени под тучната зеленина.
— Винаги, когато минавам по този път, се чувствам прекрасно — заяви Дейл.
— Нищо чудно — едва успя да изрече нашият приятел.
В гърдите му бушуваше ураган от чувства, затова дърдоренето на Дейл почти не достигаше съзнанието му.
— Това е старата ферма на Лънд — те са ми братовчеди по майчина линия. Тук пък навремето е било училището, където е преподавала прабаба ми; то било малко, само с една класна стая, но сградата е разрушена много отдавна. А това е имотът на Дуан Ъпдал, които, слава Богу, не ми е роднина по никаква линия.
Хън-мрън-бръм. Мрън-бръм-хън. Шосето отново пресече блесналите синьо-сиви води на Тамарак Крийк, които сякаш се засмяха и изромолиха: „Вече стигнахме!“ След завоя към колата се полюшнаха безброй полски цветя, като че да посрещнат с поклон новодошлите. Сред буйната растителност се открояваха оранжевите кремове, вдигнали сериозните си слепи лица да срещнат погледа на нашия човек. Очите му се замъглиха от сълзи и отново бе обзет от вълнение, но този път някак по-спокойно и същевременно по-дълбоко.
Каква ли бе причината? Оранжевите кремове не означаваха абсолютно нищо за него. Престори се, че се прозява, за да избърше очите си, надявайки се, че Дейл не е забелязал сълзите му.