Направи му впечатление един сак с логото на непозната марка, който бе пълен с компактдискове — ако се сметнат по петнайсет-шестнайсет долара парчето, съдържанието на сака възлизаше на неколкостотин долара. Заключи, че каквито и да са привичките на Джак Сойер, той със сигурност живо се интересува от музика. Изпълнен с любопитство, се наведе и измъкна няколко диска — на повечето обложки бяха снимани чернокожи музиканти с най-различни духови инструменти. Клифърд Браун, Лестър Янг, Томи Фланагън, Пол Дезмънд.
— Никога не съм ги чувал. Това сигурно е джаз.
— Позна. Знаеш ли, искам да те помоля да ми помогнеш с подреждането на мебелите и окачването на картините. След около месец-два ще докарам тук много неща.
— Разбира се. — Изведнъж му хрумна една фантастична идея. — Непременно трябва да те запозная с чичо Хенри! Той ти е съсед, живее на около половин километър по-нататък по пътя. Беше женен за леля ми Роуда — сестрата на баща ми — която почина преди три години. Хенри е като енциклопедия на всякакви чудновати музики.
Джак не споделяше мнението, че джазът с чудновата музика. Но може би грешеше. Във всеки случай Дейл сигурно намираше звученето на джаза доста екзотично.
— И през ум не ми е минавало, че на фермерите им остава време да слушат музика.
Гилбъртсън буквално се разцвили от смях.
— Хенри не е фермер. Хенри… — Ухилен до уши, гостът разпери ръце и се втренчи в далечината, сякаш търсеше подходящата дума. — Той е тъкмо обратното на фермер. Непременно ще ви запозная. Адски ще ти допадне.
След шест седмици Джак се върна да посрещне камиона с багажа си и да дава наставления на работниците къде да разтоварят мебелите и останалата покъщнина; няколко дни по-късно, като разопакова почти всички кашони, позвъни на Дейл и го попита дали все още е готов да му помогне. Беше пет следобед и денят бе толкова скучен, че Том Лънд бе задрямал на бюрото си. Дейл тръгна за Норуей Вали, без дори да си направи труда да си свали униформата.
Първоначалната му реакция, след като се здрависаха и Джак го покани да влезе, бе неподправено изумление. Едва прекрачил прага, се вкамени на място. Трябваха му две-три секунди да проумее, че изненадата всъщност е приятна и му доставя удоволствие. Старата къща бе преобразена — сякаш Джак Сойер му бе направил номер и познатата входна врата водеше към съвършено непознат и различен дом. В трапезарията и кухнята нямаше и помен от едновремешното обзавеждане и нищо не напомняше за доскорошните голи стени и подове. Сякаш с помощта на магическа пръчка Джак бе превърнал тази къща в… кой знае, във вила на Ривиерата или апартамент на Парк Авеню. (Дейл никога не е ходил в Ню Йорк или Южна Франция). Изведнъж го осени изумителното прозрение, че Джак не е сторил нищо противоестествено, само е вникнал в същността на постройката много по-дълбоко отколкото предишните й собственици. Кожените дивани и фотьойли, пъстрите черги, широките маси и дискретното осветление принадлежаха на друг свят, но идеално пасваха на къщата, като че бяха създадени за нея. Тя сякаш го приканваше да влезе и Дейл откри, че способността му да се движи най-сетне се е възвърнала.
— О-хо! Май наистина съм намерил най-подходящия купувач.
— Радвам се, че ти харесва. Трябва да призная, че и на мен ми допада. Стана по-добре, отколкото очаквах.
— Не разбирам аз за какво съм ти. Подреждането е идеално.
— Първо трябва окачим туй-онуй, чак тогава ще стане съвършено.
Дейл предположи, че Джак възнамерява да окичи стените със семейни фотографии. Не можеше да проумее защо окачването на десетина снимки в рамки го затруднява, но новодомецът настояваше Дейл да му помогне и той не можеше да му откаже. Освен това се надяваше, че от снимките ще научи нещичко за семейството на Джак — тема, която живо го вълнуваше. Но като видя дървените каси, подпрени на кухненския плот, отново се почувства не на място, сякаш бе попаднал в непознат свят. Бяха ръчна изработка и служеха за надеждна защита от всякакви атмосферни условия. Някои бяха високи по метър и половина-два и почти толкова широки. Определено не бяха предназначени за снимките на мама и татко. За да ги отворят, се наложи да разкъртят ъглите и да разхлабят гвоздеите по ръбовете. Повдигането на тежките капаци се оказа изненадващо трудно. Дейл съжали, че не се е отбил у дома да се преоблече — униформата му вече се бе овлажнила от пот, а бяха измъкнали от дървените пашкули едва пет грамадни, тежки рамки, увити в множество пластове хартия. При това оставаха още много. След час свалиха в мазето ненужните дървени каси и се качиха във всекидневната да изпият по една бира. После разрязаха хартиените опаковки, които скриваха картини и графики в най-разнообразни рамки, включително такива, които изглеждаха собственоръчно сковани от художника. Картините на Джак принадлежаха към категорията „модерно изкуство“, за която Дейл имаше доста смътна представа. Не разбираше какво се опитват да кажат тези произведения, ала почти всички му харесваха, особено някои пейзажи. Бе сигурен, че имената на художниците са му съвършено непознати, но редовните посетители на музеите и галериите в големите градове несъмнено ги знаят. Всички тези големи и малки картини, подредени на кухненския под, го накараха да занемее, но чувствата, които пораждаха у него, не бяха само приятни. Наистина се бе озовал в друг свят, чиито отличителни белези не познаваше. Изведнъж му хрумна, че сега ще окачат всички тези картини по стените на родния му дом. Кой знае защо идеята му се стори изключително трогателна. Какво лошо има в това два съседни свята да се смесят? Все пак другият свят бе светът на Джак.