— Изчезвам, Анджело.
Партньорът на Лионс закрачи към тях. Анджело се намръщи и го отпъди с ръка. Джак неволно отмести поглед към трупа пред въртележката. Свирепото създание в гърдите му неистово се замята, разпери криле, размаха ръце, крака или каквото там имаше и се опита да се откъсне от пристана, където бе закотвено. Могъщите му крайници буквално смазваха белите дробове на Джак. В стомаха му сякаш се впиха свирепи нокти.
Има нещо, което всеки уважаващ себе си детектив от отдел „Убийства“, особено с офицерски чин, за нищо на света не бива да допуска — да повърне при вида на труп. Джак полагаше неистови усилия да запази приличие и да не прекрачва границата на Забраненото. Стомашните сокове вече му пареха в гърлото. Стисна очи и му излязоха свитки. Имаше чувството, че онова отвратително създание се е нажежило до бяло и всеки миг ще скъса оковите.
„Светлините се отразяваха в голото теме на чернокож мъртвец, проснат до една въртележка…“
„А, не! Няма да стане! Тропай колкото щеш, но няма да те пусна да влезеш. Не и теб!“
Крилете, ръцете, ноктите се отдръпнаха — създанието сякаш се спаружи и се превърна в почти незабележима точица. Съумявайки да се задържи на границата на Забраненото, Джак откри, че вече може да отвори очи. Не знаеше колко време е минало. Сбърченото чело, мътният поглед и кръвожадната паст на Анджело Лионе изплуваха на двайсет сантиметра от лицето му и изпълниха полезрението му.
И какво? Проверка на обстановката, а?
Абе, тоя тъпак с китарата няма ли да престане!
Последва най-необичайният поврат.
Каква китара, бе? Не чувам никаква китара.
Всъщност и Джак не я чуваше.
Е, не смятате ли, че всеки здравомислсщ човек ще направи опит да заличи спомена за подобна случка? И да я изхвърли от съзнанието си като отпадък. Тя е абсолютно безполезна, защо да си пълни човек главата с глупости? Няма отношение към каквото и да било и води наникъде. Епизодът е несъществен в буквалния смисъл на думата, тъй като е лишен от същност Разстроен от раздялата с любовницата си, Джак бе изпаднал в моментно умопомрачение, под чието въздействие се бе намесил в разследване на престъпление в границите на чужда юрисдикция. Случилото се бе чисто и просто глупава грешка.
Петдесет и шест дни и единайсет часа по-късно недостижимият ас влезе в кабинета на шефа си, постави значката и служебното си оръжие на бюрото му и за най-голямо негово изумление му заяви, че незабавно се пенсионира. Тъй като не знаеше нищо за срещата между Сойер и Лионе в увеселителния парк „Санта Моника Пиър“, капитанът не попита дали решението на младия лейтенант е повлияно от една спряла въртележка и мъртъв чернокож. Джак и без друго би отвърнал, че подобно предположение е абсурдно.
„Не отивай там“ — съветва се сам и най-съвестно изпълнява мъдрото напътствие. Неволно пред очите му като увеличени снимки изплуват откъслечни образи: дървено конче, изправено на задните си крака, разгневената физиономия на Анджело Лионе и още нещо, което заема центъра на сцената и в пряк, и в преносен смисъл… Джак ги пропъжда на мига. Чувства се така, сякаш извършва магически ритуал, някакво добро вълшебство. Прекрасно знае, че усилието да прогони образите е форма на самоотбрана, и ако подбудите за подобна потребност остават неясни, то самата потребност е достатъчна мотивация. „Като искаш омлет, разбий си яйца“ — цитат на безспорния авторитет Джон Уейн.
Джак Сойер си имаше далеч по-важни занимания от някакви си глупости, породени от въображаемия глас, който бе прошепнал в съня му думата „стражар“. Иска му се и тях да отпъди с помощта на същото вълшебство, но те не се предават толкова лесно и непрестанно жужат в главата му като рояк оси.
Накратко, нашият Джак не е във форма. Бездейства и се взира в яйцата, които по неизвестни причини вече не му харесват. Яйцата не се поддават на тълкуване. Но те са най-малката му грижа. С периферното си зрение улавя заглавието на първата страница на вестника, което сякаш се надига от хартията и полита насреща му. „РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА ВОЛЯ ИЗ…“ А, не, стига толкова — извръща се, съкрушен от мисълта, че той е причината за това злощастие. Направо да пишат „ИЗ СТЕЙТЪН АЙЛЪНД“, или даже „БРУКЛИН“, където бяха похитени две от жертвите на действителния Албърт Фиш — идеален пример за изверг с помрачен разсъдък.
Направо му се повръща от тия гадости. Две деца са мъртви, момиченцето на Френо е изчезнало и най-вероятно също е мъртво, следи от зъби по труповете на жертвите, малоумен убиец, който подражава на Албърт Фиш… Дейл непрестанно го обсаждаше с подобни новини. Подробностите се загнездваха като зараза в съзнанието му. За човек, който се опитва да стои настрана от полицейската дейност, вече знаеше изумително много — отровата се разливаше в кръвта му и изкривяваше възприятията му. Избяга в Норуей Вали, за да се спаси от усещането, че заобикалящата го действителност е несигурна и хлъзгава, сякаш се втечнява под влиянието на висока температура. Последния месец в Ел Ей вече едвам издържаше. Струваше му се, че от смрачените прозорци и пролуките между сградите се хилят гротескни привидения, които всеки миг ще оживеят. В почивните дни го терзаеше усещането, че дробовете му се затлачват с мазна пяна от съдомиялна машина, което предизвикваше мъчителен задух и гадене — ето защо работеше неспирно и разгадаваше десетки мистерии. (Така оставяше у околните впечатлението, че е изтормозен от работа, но едва ли можем да виним капитана за недоумението, което предизвика у него оставката на най-добрия му служител.)