Оттегли се в това затънтено провинциално кътче, в този пристан, този рай сред жлътналата ливада, за да се откъсне от света на страха и лудостта; от Френч Ландинг, който се намираше на цели трийсет километра, дори от шосето, наречено „Норуей Вали“. Но в крайна сметка се оказва, че всичко с било напразно. Онова, от което бяга, вилнее в сърцето на крепостта. А ако се поддаде на егоцентризма, спокойно може да заключи, че онова, което го следва по петите от три години, най-сетне го настига.
В Калифорния работата поглъщаше цялото му внимание, затова сега се старае да стои настрана от престъпленията, извършвани в Уисконсин. Понякога се буди нощем и в мислите му отеква ехото на немощния, виещ гласец: „Не съм стражар, не искам, наближава, наближава.“ Джак Сойер отказва да търси отговор на въпроса какао наближава — този самотен глас е само доказателство, че отсега нататък трябва да се пази от заразата.
Знае, че с това свое решение никак няма да зарадва Дейл, и съжалява, че не може да се включи в разследването, нито пък да даде на своя приятел смислено обяснение за отказа си. Няма какво да се заблуждаваме — Дейл е на топа на устата. Той е добър полицейски началник, дори твърде добър за Френч Ландинг, но не успя да прецени тънките игри на щатските ченгета и се остави да го накиснат. Демонстрирайки безкрайно уважение към местния авторитет, Браун и Блак елегантно се измъкваха, държаха се настрана от разследването и оставяха Дейл Гилбъртсън, който пък смяташе, че така му правят голяма услуга, сам да си нахлузи примката. Но за зла врага ненадейно се намери изправен на ешафода с черна качулка на главата. Ако Рибаря убие още едно дете… Е, Джак Сойер му съчувства най-искрено. Но не може да извърши чудо. Джак с зает с по-неотложни неща.
Например перцата. Малките червени пухчета, които започнаха да му се явяват месец преди първото убийство, го тревожат много повече, тъй като не му дават покой, въпреки усилията да ги прогони чрез спасителното вълшебство. Една сутрин, като излезе от спалнята и заслиза към кухнята да си приготви закуска, от скосения таван над стълбището сякаш се откъсна червено перце колкото бебешко пръстче и бавно се спусна към него. Паднаха още две-три. На тавана сякаш се отвори овален отвор с диаметър пет сантиметра и замига като око, от което рухна цял водопад червени перца, подобно на сапунени мехури, издухани през сламка. Вдигнатите му ръце, гърдите и главата му бяха засипани с истински взрив, истински ураган от перца.
Но това…
Това не се случи в действителност.
Случи се нещо друго, което Джак осъзна едва минута по-късно. Образно казано, някой своенравен мозъчен неврон бе направил засечка. Или мозъчен рецептор бе усвоил неподходящо химично съединение или неподходяща доза от правилното химично съединение. Лостчетата, които нощем управляват по-тока на образите, реагираха на неправилно подаден сигнал и произведоха сън наяве. Подобен сън наподобява на халюцинация, но халюцинации имат само алкохолиците с проядени мозъци, наркоманите и лудите, най-вече параноичните шизофреници, с каквито Джак се бе сблъсквал неведнъж в кариерата си на стражар. Топ самият обаче не спадаше към нито една от изброените категории, включително последната. Прекрасно знаеше, че не страда от параноична шизофрения, нито от каквото и да било психично заболяване. Ако смятате, че Джак Сойер е луд, вие сте луди. Той ос напълно уверен — деветдесет и девст на сто — че е нормален.
Никога не халюцинираше, следователно перцата са били сън наяве. Инак оставаше обяснението, че са действителни, но те със сигурност нямаха нищо общо с действителността. Какво ще стане с този свят, ако вземат да ни се случват подобни произшествия?