В този миг Джордж Ратбън прекъсва мислите му с оглушителния си крясък:
— Буквално ме боли да го кажа, наистина ме боли, защото обичам дъртите Пиячи, и вие го знаете много добре, но понякога се налага любовта да стисне зъби и да посрещне болезнената истина — например вижте колко сме зле с питчърите. Бъд Селиг, Божичко, БЪ-ЪД, Хюстън вика Бъд, незабавно се върнете на земята. И слепец ще хване повече точки от тая сбирщина от СЛАБАЦИ, НЕЩАСТНИЦИ И ПРАЗНОГЛАВЦИ!
Милият Хенри. Хенри изпълнява ролята на Джордж Ратбън толкова виртуозно, че човек буквално вижда мокрите петна под мишниците на напористия радиоводещ. Но най-великото му превъплъщение, поне според Джак, е пресъздаването на снобската изтънченост от хипарските времена — небрежния авторитетен Хенри Чаровника, който, ако е в настроение, може да ви каже с какви чорапи е бил Лестър Янг в деня на записа на „Малкия ваксаджия“ и „Бъди добра, мила“, или пък да опише интериора на двайсет джазклуба, които отдавна не съществуват.
„… но преди да се потопим в тази тъй изискана, красива и мелодична музика на триото на Бил Еванс, която ромоли във «Вилидж Вангард», нека засвидетелстваме нашите почитания към третото, вътрешното око. Нека се преклоним пред вътрешното око — окото на въображението. Нека се пренесем в Гринидж Вилидж, Ню Йорк. В един горещ неделен юлски следобед крачим под ослепителното слънце по Седмо Авеню. На входа на «Вангард» е опъната огромна тента. Заставаме на сянка, отваряме бялата врата, слизаме по дълго тясно стълбище и се озоваваме в помещение, огромно като просторна пещера. Музикантите тъкмо се качват на сцената. Бил Еванс се настанява на пианото и кима на публиката. Скот Лафаро прегръща баса. Пол Моушън взима четките. Еванс свежда глава съвсе. ’Н, съвсем ниско и небрежно разперен пръсти върху клавишите. За онези, които имат щастието да присъстват тук днес, животът ше се промени завинаги.
Триото на Бил Еванс изпълнява «Мое глупаво сърце», запис на живо от «Вилидж Вангард», двайсет и пети юли, хиляда деветстотин шейсет и първа година. Ваш домакин в студиото е Хенри Чаровника.“
Джак се усмихва и изсипва разбитите яйца в тигана, разбърква ги с вилицата и по навик намалява пламъка на газовия котлон. Досеща се, че е забравил да приготви кафе. Проклетото кафе! Само това му липсва — ще пие портокалов сок. Поглежда тостера и установява, че е забравил да препече и Филийки. Защо са му въобще препечени Филийки — толкова ли са важни. После трябва да ги маже с масло, а то съдържа цели тонове холестерин, който съсипва артериите. И омлетът е фрашкан с холестерин — да не говорим, че май бе прекалил с яйцата. Вече изобщо не си спомня защо му хрумна да приготви омлет. По принцип избягва да консумира яйца. Купува ги от някакво смътно чувство за дълг, породено от пригодените за целта поставки на вратата на хладилника. Защо ще произвеждат хладилниците с поставки за яйца, ако не се очаква човек да си купува яйца? Повдига крайчеца на палачинката на дъното на тигана, накланя съда, за да разстели равномерно сместа, прибавя гъбите и пресния лук и сгъва омлета на две. Браво. Чудесно. Изглежда вкусно. Разполага с цели четирийсет минути, през които може да си позволи лукса да се чувства свободен. В крайна сметка функционира съвсем нормално. Въпросът за контрола отпада.
Неразгънатият „Ла Ривиер Хералд“ на масата привлича вниманието му. Беше го забравил. Но вестникът не го е забравил и настоява да му се обърне дължимото внимание. „РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА ВОЛЯ ИЗ…“ и т.н. Хрумва му, че серийният убиец може би вилнее на Северния полюс, но като се приближава до масата, се уверява, че Рибаря все пак е местен проблем. Изпод заглавието изскача името на Уендъл Грийн и сякаш му гложди в окото като прашинка. Уендъл Грийн е специалист по всичко, вездесъщ паразит и неуморен досадник. Джак прочита първите два абзаца, надава стон и закрива с длан очите си.
Аз съм слепец, искам да стана рефер!
Уендъл Грийн е самоуверен като атлет, прочут само на местно ниво, който никога не е напускал родното си градче. Уендъл Грийн е висок, експанзивен мъж с вълниста, рошава коса и сенаторско шкембе, който се перчи по баровете, съдилищата и обществените места на Ла Ривиер и околните градчета и очарова публиката с обширните си познания. Уендъл Грийн умее да се държи като истински репортер — той е старомоден журналист от пресата, най-голямото украшение на редакцията на „Хералд“.
При първата им среща това „украшение“ остави у Джак изключително неприятното впечатление на треторазряден гадняр и оттогава той не е имал повод да промени мнението си. Няма му никаква вяра. Струва му се, че зад привидната общителност се крие безгранична подлост. Грийн е суетен фанфарон, който постоянно позира пред въображаемо огледало, същевременно е лукав и прикрит, а подобни хора са способни на какво ли не, за да постигнат целите си.