След арестуването на Торнбърг Киндърлинг Грийн поиска интервю. Джак отказа, а след преместването си в Норуей Вали трикратно отклони последвалите покани. Това обаче не попречи на репортера да продължи да организира уж случайни срещи. Например в деня, след като откриха трупа на Ейми Сейнт Пиер, Джак тъкмо излизаше от химическото чистене на Чейс Стрийт и се запътваше към колата си с кутия прани ризи под мишница, когато някой го сграбчи за лакътя. Като се обърна, едва не се сблъска с Уендъл Грийн, който е нахлузил маската си за пред обществото, но тя сякаш се е изкривила и отдолу наднича истинският му образ.
— Е-хей, здрасти, Холи… — Злобна усмивка. — Пардон, лейте — нант Сойер, искам да кажа. Здрасти, радвам се, че ви срещам. Тук ли перат ризите ви? Добре ли работят?
— Прекрасно, само дето клюкарстват на кого жена му не му пришива копчетата.
— Хубава шега. Забавен човек сте вие, господин лейтенант. Позволете да ви дам един съвет. Опитайте в ателие „Благонадеждност“ на Трета улица в Ла Ривиер. Качеството напълно оправдава името. Всичко е точно. Ако искате ризите ви да са винаги добре изпрани и изгладени, ползвайте услугите на китаеца. Сам Лий на Трета улица. Непременно трябва да опитате при тях, господин лейтенант.
— Вече не съм лейтенант, Уендъл. Можеш да ме наричаш Джак или господин Сойер. Дори Холивуд, все ми е едно. А сега…
Закрачи към колата, но Уендъл тръгна с него.
— Дали не може да разменим няколко думи, господин лейтенант? Извинявам се, Джак. Доколкото знам, полицейският началник Гилбъртсън е близък твой приятел, а с този трагичен случай — невръстно момиченце, обезобразено, ужасни неща — какво ще кажеш като специалист, няма ли да се включиш, няма ли да споделиш с нас мнението си?
— Искаш да чуеш моето мнение, а?
— Цял съм слух, братче.
Подклаждан от искрена и най-безотговорна злоба, Джак сложи ръка на рамото на Грийн и изтърси:
— Уендъл, братче, направи справка за Албърт Фиш. Живял е през двайсетте години.
— Как се пише?
— Ф-и-ш. Издънка на стара заможна нюйоркска фамилия. Уникален случай. Препоръчвам ти да го проучиш.
До този момент Джак въобще не си даваше сметка, че помни чудовищните безчинства на чудатия господин Албърт Фиш. Деянията му бледнееха пред постиженията на някои по-съвременни главорези — Тед Бънди, Джон Уейн Гейси и Джефри Дамър, да не говорим за Едмънд Емил Кемпър III, който извършва осем убийства и за капак обезглавява майка си, окачва главата й над камината и я използва за игра на стрелички. (Като обяснение за деянията си Едмънд III казва: „Стори ми се удачно.“) Но името на Албърт Фиш — забравен едновремешен престъпник — бе изплувало в съзнанието му и той намери да го изтърси точно на Уендъл Грийн, чиито уши буквално стърчаха от любопитство.
Какво го прихваща? Точно там е работата. От омлетът. Джак грабва една чиния от бюфета, вади прибори от чекмеджето, тича до печката, изключва котлона и изсипва разкашканата смес в чинията. Сяда на масата, разгръща вестника на пета страница и зачита материала за Мили Кюби, която се разминала на косъм с третото място в щатския конкурс по правопис, тъй като сгрешила думата „опопанакс“, изписвайки я с „и“, вместо с „а“ — нормалните местни вестници публикуват именно такива новини. Пък и как очакват от децата да напишат правилно завързана дума като „опопанакс“? Едва на третата хапка странният вкус на храната отвлича вниманието му отчудовищната несправедливост, сполетяла Мили Кюби. Омлетът има вкус на прегоряла смет. Изплюва хапкатта която има вид на сива каша, изпъстрена с полусдъвкани сурови зеленчуци. Апетитът му се изпарява. Нищо не излезе от този омлет — направо го съсипа.
Отпуска глава и стене. По тялото му пробягва тръпка, сякаш скъсана електрическа жица се люшка и хвърля искри, които пърлят гърлото, дробовете и внезапно разтреперилите се вътрешни органи. „Опопанакс. Ей-сега ще се разпадна. Точно тук и сега. Това не съм го казал. Свирепият опопанакс ме сграбчи в ноктите си, разтърси ме със страховитите опопанакси на опо-панаксовите си ръце и сега ще ме хвърли в бурната река Опопанакс, където ще намеря опопанакса си.“
— Какво ми става? — Стряска се от кресливия звук на собствения си глас.
Опопанаксови сълзи парят опопанаксовите му очи, стенейки се надига от опопанакса си, изсипва злощастната помия в мивката, изплаква чинията и стига до извода, че вече наистина е крайно време да сложи малко ред в живота си. Стига с тия опопанакси. Всеки прави грешки. Джак оглежда вратата на хладилника, опитвайки се да си припомни дали са му останали яйца. Естествено — яйца колкото искаш, поне десет, цялата поставка е пълна. Определено не ги е съсипал всичките — не е чак толкова побъркан.