Джак сключва пръсти около дръжката на хладилника. Пред очите му неканен изниква споменът за светлини, които се отразяват в плешивия череп на чернокож.
„Ти — не.“
Човекът, към когото са адресирани тези думи, отсъства; всъщност той дори не е човек.
„Не, не, ти — не.“
Вратата на хладилника се отваря под натиска на дланта му и открива отрупаните с провизии скари. Джак Сойер се взира в поставките за яйца. Изглеждат празни. Ако човек се вгледа по-внимателно, в последното гнездо на горния ред ще забележи яйцевидно тяло с деликатен бледосин цвят — носталгичен, нежен нюанс, който навява смътен спомен за лятно небе, гледано през очите на малчуган, които се е изтегнал насред огромна ливада зад прекрасна къща на Роксбъри Драйв в Бевърли Хилс, щата Калифорния. Притежателят на имота несъмнено е в шоубизнеса.
Джак знае точното име на този специфичен нюанс благодарение на обширната дискусия на различни цветови мостри, про ведена с доктор Клеър Евинруд — специалистка по онкология, притежаваща жизнерадостен характер, когато планираха да пребоядисат съвместното си жилище в Холивуд Хилс. Клеър бе харесала този цвят за спалнята; Джак обаче, който тъкмо се бе завърнал от Куонтико, щата Вирджиния, където бе участвал в семинар по проблемите на ареста при углавни престъпления предназначен само за важни персони, и току-що бе повишен в чин лейтенант, заяви, че цветът му се струва малко… е, може би малко студен.
— Джак, виждал ли си яйца от червеношийка? — пита доктор Евинруд. — Знаеш ли колко са красиви? — Тя размаха въображаем скалпел и сивите й очи блеснаха.
Джак посяга с два пръста към поставката на вратата на хладилника и изважда облия предмет с цвят на яйце на червеношийка. Виж ти — наистина е яйце от червеношийка. При това детинско яйце от червеношийка, излюпено от червеношийка, известна още с названието „червеногуша червеношийка“. Поставя яйцето в дланта си — бледосин объл предмет с големината на орех. Губи ума и дума. Какви ги е свършил — да не би да е купил яйце от червеношийка?! А, не, съвместното съществуване с опопанакса далеч не е мирно, на този опопанакс май му хлопа дъската — при Рой не продават яйца от червеношийки, много съжалявам.
Джак пристъпва към кухненската мивка бавно, вдървено и тромаво като зомби. Протяга ръка и пуска яйцето в зейналата паст на сифона. То безвъзвратно пропада в гърлото на боклукомелачката. Джак включва машината, която надава обичайния оглушителен рев. Ръмжи, бучи и стърже — звярът залъгва глада. Гррр. Оживялата електрическа жица в корема му се мята и хвърля искри, но Джак е в плен на някакъв унес и въобще не отчита токовите удари. Предвид на всичко това, единственото, за което Джак копнее в този миг, е…
„Когато червените, червените…“
По някаква причина не се е обаждал на майка си от много, много отдавна. Не може да си обясни защо, но вече е време да поправи грешката. Въобще не ме баламосвайте с някакви си червеношийки. Гласът на Лили Кавано Сойер — кралицата на второкласните Филми, с която веднъж навремето бяха отседнали сам-сами в запусната хотелска стая в забравен хотел в Ню Хампшър — именно това е гласът, които копнее да чуе сега. Лили Кавано е единственият човек на света, комуто може да се оплаче от абсурдната каша, в която се е забъркал. Въпреки смътното усещане, че прекрачва традиционните граници на разума и следователно поставя под въпрос собствените си способности да разсъждава трезво, застава до кухненския плот, взема клетъчния телефон и избира номера на разкошната резиденция на Роксбъри Драйв, Бевърли Хилс, щата Калифорния.
Телефонът в старото му жилище звъни пет, шест, седем пъти Най-сетне отсреща долита гневен, пиянски мъжки глас:
— Кимбърли… не знам какво ти е скимнало… но дано е много, много важно… иначе лошо ти се пише.
Джак натиска бутона за прекъсване на разговора и затваря капачето на телефона. О, Боже, по дяволите, мамка му! В Бевърли Хилс, Уестууд, Ханкок Парк или където звъни понастоящем, тъкмо минава пет часът сутринта. Забрави, че майка му вече не е на този свят. О, Боже, по дяволите, мамка му, как е възможно?!
Мъката, която подмолно е зреела в гърдите му, отново изскача наяве и го пронизва право в сърцето, сякаш му съобщават тъжната новина за пръв път. Същевременно мисълта, че е забравил за смъртта на майка си, Бог знае защо му се струва извънмерно и непоносимо смешна. Докъде ли може да стигне човек? От напрежението сякаш стоманен обръч стяга главата му и усещайки слабост, Джак се подпира на кухненския плот, без да знае дали ще се разсмее или ще избухне в сълзи.