Сега изважда от джоба на ризата си златна запалка и жълт пакет „Американ Спиритс“, пали цигара, пуска почти прозрачно облаче дим, което помътнява под ярките слънчеви лъчи, след което уверено продължава да крачи по тротоара.
На табелата насред голата ливада с розов спрей са изписани грамадни печатни букви с обратен наклон: „ТРОЙ ОБИЧА МАРИАН! ЙЕС!“, което говори, че: 1) Трой често слуша радио KDCU-AM, и 2) Мариан отвръща на чувствата му. Браво Трой, браво на Мариан. Джак приветства любовните обяснения, били те под формата на надписи с розов спрей, и искрено желае на влюбените щастие и късмет. Хрумва му, че ако на този етап от съществуването си изобщо обича някого, то това е Хенри Лейдън. Не в смисъла, в който Трой обича Мариан или обратното, разбира се, но го обича истински и никога не го е осъзнавал тъй ясно, както в настоящия миг.
Слепецът прекосява последните плочки и вече се намира почти на бордюра. Прави последна крачка и се озовава до пикапа — сграбчва металната дръжка, отваря вратата и грациозно се настанява в колата. Като чува музиката, вирва глава и наостря уши. Тъмните стъкла на авиаторските очила проблесват.
— Как успяваш да го постигнеш? Сега се ориентира по музиката, но аз знам, че не ти е нужна помощ.
— Успявам, защото съм суперяк — обяснява Хенри. — Научих тази дума от нашия пънкар Морис Розен, който е на стаж в радиото, и бе така любезен да я употреби по мой адрес. Хлапето ме смята за Господ Бог, но явно е подочуло нещо, защото смята, че Джордж Ратбън и Уисконсинския плъх са едно и също лице. Надявам се да си държи езика зад зъбите.
— И аз се надявам, но не се отклонявай от темата. Как винаги отваряш вратата безпогрешно? Как намираш дръжката, без да я търсиш опипом?
— Тя сама ми казва къде е — въздъхва Хенри. — Просто трябва да се вслушам внимателно, за да я чуя.
— Искаш да кажеш, че дръжката издава звуци ли?!
— Е, не толкова шумни като твоето радио или „Вариациите“ на Голдберг. Наподобява по-скоро на вибрация. Нещо като звук от звук. Или звук в звука. Но Даниел Баренбойм е гениален пианист, а? Чуй само — всеки тон има различна колоратура. Направо ти иде да разцелуваш капака на рояла му. Представяш ли колко мускулести са ръцете му?
— Това Баренбойм ли е?
— Ами че кой друг? — Хенри бавно извръща глава към Джак. Крайчецът на устните му се извива в подигравателна усмивка.
— А-ха, да. Разбирам. Доколкото те познавам, чифут такъв, си се заблудил, че слушаш Глен Гулд.
— Не съм.
— Да, бе.
— Е, отначало се позачудих, но…
— Не, не, не, недей. Не се и опитвай. Гласът ти те издава. Всяка дума завършва със скимтяща извивка — толкова си прозрачен. Ще се прибираме ли в Норуей Вали, или ще си седим тук да ме баламосваш? По пътя искам да ти разкажа нещо.
Подава му компактдиска.
— Няма да те мъча повече. Пънкарчето ми го даде — кавър на „Дъртиспърм“ на една стара песничка на „Сюприймс“. Аз лично ненавиждам подобни парчета, но може да се окаже идеално за Уисконсинския плъх. Дай седма песен. Изпълнителят на Вариации вече изобщо не звучи като Глен Гулд, а и темпото сякаш не е толкова енергично. За да не се измъчва повече, Джак пъхва компактдиска в устройството под радиото. Натиска някакво копче, после друго. От колоните гръмват нечовешките писъци на някакви ненормалници, очевидно подложени на неописуеми мъчения. Джак рязко отскача назад потресено възкликва: — За Бога, Хенри! Посяга да намали звука.
— Да не си посмял! — срязва го приятелят му. — С тази отврат е така — ако не ти прокърви ухото, значи не струва.
Джак знае, че на езика на джаза думата „ухо“ означава способността да долавяш какво се случва вътре в самата музика, как се развива мелодията. Един музикант с добро ухо бързо запомня мелодиите и аранжиментите, които трябва да изпълни, и лесно проследява или дори предварително знае как е построена хармонията на темата, затова веднага долавя как другите изпълнители видоизменят и обогатяват основната тема. Един музикант с гениално ухо запаметява мелодиите и аранжиментите в мига, щом ги чуе, независимо дали умее да чете ноти; той разгадава сложните съзвучия чрез безпогрешната си интуиция и веднага разпознава тоналността на звуците, издавани от клаксоните на такситата, звънците на асансьорите и мяукащите котки. Подобни хора живеят в друг свят, който следва логиката на звуците; Хенри Лейдън е един от тях. Според Джак слепецът е истински колос в това отношение — неговият слух сам по себе си е отделна категория.