Пред смесения магазин на Шмит четири хлапета кротко ка рат велосипеди на тротоара, но ненадейно им щуква нещо, ряз ко завиват и изскачат на платното на пет метра пред пикапа. Джак набива спирачки, хлапетата се заковават на място и го изчакват да мине, строени в редица. Колата потегля отново. Хенри се поизправя, пуска тайнствените си сензори в действие, после отново се отпуска на облегалката. Хлапетата обаче са силно озадачени от оглушителната музика, която гърми в колата и с приближаването й се засилва. Взират се в Джак, изпълнени с искрено смайване, примесено с известна доза неодобрение, както на времето дядовците им са недоумявали пред сиамските близнаци и човекаалигатор в шатрата с „чудесата на природата“ на селския панаир. Целият свят знае, че шофьорите на пикапи слушат два вида музика — хеви метал или кънтри, тъй че що за гадост е това?
Джак тъкмо ги подминава, когато водачът на групата — едър дебелак с пъпчиво лице и вид на побойник, размахва среден пръст. Другите двама продължават идиотски да зяпат с провиснали ченета — пълно копие на прадядовците си, излезели на разходка в гореща лятна вечер през 1921 г. Четвъртото хлапе, което с тъмнорусите си кичури, стърчащи изпод бейзболната шапка с надпис „Бруърс“, лъчезарните си очи и невинното си излъчване изглежда най-симпатично от цялата дружинка, поглежда Джак право в очите и устните му колебливо цъфва неподкупна усмивка. Това е Тайлър Маршал, който още не подозира, че скоро ще се пренесе в Ничията земя.
Джак подминава групичката и вижда в страничното огледало как хлапетата се понасят по улицата, въртейки педалите с бясна скорост — начело е Плужека, а най-малкото, което изглежаше и най-симпатично, е на опашката и вече изостава от по-големите момчета.
— Тротоарните специалисти се произнесоха по „Дъртиспърм“ — обявява Джак. — Четири хлапетата с колела.
Тъй като не чува гласа си сред шумотевицата, не очаква Хенри да реагира.
Но приятелят му очевидно изобщо не се затруднява и отвръща с въпрос, който се удавя в невероятната какофония. Досещайки се какво го питат, Джак решава все пак да отговори:
— Един твърдо „против“, двама въздържали се, но по-склонни да гласуват „против“, и един предпазлив глас „за“.
Хенри кимва.
Като стигат Единайсета улица, марципаноунищожителната дандания се увенчава с финален трясък и настава тишина. Джак има чувството, че купето е било обвито в мъгла, която се е разсеяла — струва му се, че стъклото блести като измито, възвъздухът сякаш е по-чист, а цветовете — по-ярки. — Много интересно — отбелязва Хенри. Безпогрешно натиска копчето за отваряне на стереоуредбата, изважда диска и го прибира в кутийката. — Много показателно, не смяташ ли? Първичната самоомраза не бива да се пренебрегва с лека ръка. Морис Розен беше прав. Това парче ще свърши идеална работа за Уисконсинския плъх.
— Направо са по-велики и от Глен Милър.
— А, това ми напомня нещо. Познай какво ще правя днес! Ще водя забава! Веселяка Макстън — по-точно неговият заместникглавнокомандващ, една дама на име Ребека Вилас, несъмнено съвършена като гласа си — ме нае да водя джазвечеринката, която ще бъде гвоздеят на програмата на Празника на ягодите в пансиона „Макстънс“. Е, не мен лично, де — една моя стара, позабравена персона на име Симфоничния Стан — познавач и ценител на бигбенда.
— Искаш ли да те закарам?
— Няма нужда. Госпожица Вилас — тя е удивителна жена — вече откликна на моите потребности. Ще ми изпрати кола с просторна задна седалка за грамофона и достатъчно голям багажник за тонколоните и кашоните с плочите. Благодаря все пак.
— Симфоничния Стан, значи.
— Непоносимо чаровен и омайващо френетичен суинг с автентичен старовремски смокинг, олицетворение на ерата на бигбенда, с душа от памук. Ще възрадва пенсионерите, ще стопли сърцата им и ще възкреси спомените им за дните, когато са били млади и зелени.
— Ама ти наистина ли имаш смокинг? Хенри се обръща към приятеля си със съвършено невъзмутима физиономия.
— Извинявай. Не знам какво ме прихвана. Дай да сменим темата — мисля, че онова, което Джордж Ратбън каза за Рибаря тази сутрин, ще има благотворно въздействие. Много се зарадвах, като го чух.
Хенри отваря уста и от гърлото му се изтръгва шеговит, радостен рев.
— Истинският Рибар, момичета и момчета, тоест един човек на име Албърт Фиш, лежи в гроба от шейсет и седем години. — Гледката е доста необичайна — гласът на напористиязакръглен чичко изобщо не подхожда на стройния тънък врат на Хенри. — Е, надявам се да е за добро. След като тази сутрин прочетох глупостите на твоя приятел Уендъл Грийн, си казах, че Джордж не може да мълчи и непременно трябва да каже нещо.