Хенри много обича да употребява думи като „чета“, „четх“, „видях“, „гледах“. Знаеше, че с подобни изрази всява голям смут у събеседниците си. Нарече Уендъл Грийн негов приятел, защото Джак му бе признал — единствено на него — че самият той бе пуснал на репортера мухата за престъпленията на Албърт Фиш. Сега съжалява и му се иска да си беше държал езика зад зъбите. Мазният Уендъл Грийн не му е никакъв приятел.
— След като така любезно сътрудничиш на пресата — продължава Хенри, — може би няма да ти коства много да помогнеш малко и на полицайчетата. Извинявай, Джак, повече няма да повдигам тази тема, но ти започна пръв. А и в крайна сметка Дейл ми е племенник.
— Не мога да повярвам, че наистина ми причиняваш това.
— Кое точно — това, че споделям с теб мнението си, ли? Не забравяй, че Дейл е мой племенник. Ще му окажеш неоценима помощ, пък и той смята, че до голяма степен си му длъжник. Не ти ли е хрумвало, че можеш да му подадеш ръка в момент, в който има опасност да си загуби работата? Ако твърденията ти колко държиш на Френч Ландинг и Норуей Вали наистина са верни, не смяташ ли, че тези хора заслужават да им посветиш поне малка част от таланта и времето си?
— А на теб, Хенри, не ти ли е хрумвало, че вече не работя в полицията? — просъсква Джак през зъби. — Разследването на убийства е последното, ама наистина последното нещо на света, с което ми се занимава.
— Естествено. Само че… и отново повтарям, че се надявам да ми простиш тези думи, Джак… но ето те тук, такъв, какъвто те познавам, с таланта, който притежаваш — и който със сигурност далеч надхвърля уменията на Дейл, а най-вероятно и другите ченгета — и не мога да разбера какъв ти е проблемът.
— Нямам проблеми. Просто съм цивилен гражданин. — Ти си знаеш. Хайде да послушаме Баренбойм. — Хенри плъзва пръсти по конзолата и включва радиото.
През следващите петнайсет минути в пикала звучи единединствен глас — гласът на концертния роял „Стейнуей“, койт вглъбено размишлява над „Вариациите“ на Голдберг в „Театро Колон“ в Буенос Айрес. Звучи наистина великолепно и само пълен невежа може да го сгреши с Глен Гулд. Който може да допусне подобна грешка, вероятно не чува и вибриращия вътрешен глас на металната дръжка на вратата на автомобил, произведен от „ДженералМотърс“.
Като се отклоняват надясно по шосе № 93 към Норуей Вали, Хенри нарушава мълчанието:
— Престани да се цупиш. Не биваше да те наричам „чифут“. Не бях прав и за проблема, защото да си призная, аз имам проблеми.
— Ти ли?! — сепва се Джак. Дългогодишният опит му подсказва, че Хенри се кани да го помоли за професионална помощ.
Изпънал се е на седалката, а лицето му е непроницаемо.
— Какви проблеми имаш пък ти? Да не би да си обул чорапи, които не съответстват на облеклото ти? О… да не би да имаш неприятности с някоя от радиостанциите?
— А, в това отношение нямам проблеми. — Хенри замлъква и паузата се проточва в продължително мълчание. — Всъщност исках да споделя, че май започвам да се побърквам.
— Я стига! — Джак отпуска педала на газта и пикапът значително намалява скорост. Да не би и на Хенри да му се е привидял фонтан от перца? Разбира се, че не — Хенри не вижда. Пък и онези червени перца бяха чисто и просто сън наяве.
Хенри вибрира като камертон. Продължава да седи като че е глътнал бастун.
— Хайде, разкажи ми какво става — подканва го Джак. — Започвам да се тревожа.
Слепецът едва разтваря устни, все едно да поеме нафора, после ги стисва и отново потръпва.
Хм, оказва се по-трудно, отколкото си мислех. — Странно, истинският глас на Хенри Лейдън, който обикновено е сдържан, трепти в протяжно, безпомощно вибрато. Джак още повече отпуска педала, пикапът запълзява едваедва. Кани се да каже нещо, но решава да изчака. — Чувам жена си — най-сетне продумва приятелят му.
— Нощем, когато съм в леглото. Към тричетири часа. Чувам как Роуда се разхожда в кухнята, как се изкачва по стъпалата. Сигурно започвам да губя разсъдък.
— Колко често се случва?
— Колко пъти ли? Не мога да ти кажа. Тричетири.
— Ставаш ли да я търсиш? Викаш ли я по име?
Гласът на Хенри отново се издига и спада в кръшно вибрато трамполине.
— И двете. Бях сигурен, че я чувам. Бяха нейните стъпки, нейната походка, нейният вървеж. Няма я от шест години. Смешна работа, а? Щеше да ми е много забавно, ако не се страхувах, че почвам да откачам.
— И ти я викаш по име. Ставаш от леглото и слизащ долу.
— Като сомнамбул, точно като умопомрачен. „Роуда? Ти ли си, Роуда?“ Снощи обиколих цялата къща. „Роуда? Роуда?“ Едва ли не очаквах да ми отговори. — Хенри не обръща внимание на сълзите, които се изплъзват изпод авиаторските очила и се стичат по страните му. — Работата е там, че наистина очаквах отговор.