— Но къщата беше празна, така ли? Нямаше следи от влизане с взлом, нито разместени или липсващи предмети — нищо нередно, а?
— Доколкото видях — не. Нещата бяха по местата си — там където ги бях оставил. — Слепецът вдига ръка и избърсва потта от челото си.
Подминават лъкатушното отклонение към дома на Джак.
— Ще ти кажа какво мисля — започва Джак и пред очите му изниква образът на Хенри, който обикаля тъмната си къща, — Преди шест години си изпитал всички разновидности на скръбта, която ни обзема, като си отиде обичан близък човек — отначало си отказвал да приемеш кончината като факт, разкъсвали са те гняв, болка, примирение и какви ли не чувства — цяла палитра от емоции, но в крайна сметка не си успял да преодолееш липсата на Роуда. Никой не ни е казвал колко дълго ще ни липсват изгубените близки, но това е самата истина.
— Това се казва задълбочено обяснение. Направо ми действа успокояващо.
— Не ме прекъсвай. Понякога се случват необикновени неща. Повярвай ми, знам какво говоря. Съзнанието ти се бунтува. Подправя доказателствата, преиначава показанията. Никой не знае защо. Просто ейтака.
— С други думи, разхлопва ти се дъската. Нали оттам тръгнахме.
— Опитвам се да ти обясня, че понякога хората сънуват наяве. Случило ти се е именно това. Няма защо да се тревожиш. Добре, ето я и твоята алея, вече сме у вас.
Джак завива по обраслата с трева пътека и спира пред бялата селска къща, в която Хенри и Роуда Лейдън прекараха петнайсет щастливи години от сватбата си до деня, в който лекарите откриха цироза на Роуда. В продължение на две години след смъртта й Хенри всяка вечер обикаляше къщата и включваше лампите.
— Сънища наяве ли? Това пък откъде ти хрумна?
— Не е нещо необичайно. Особено за хора като теб, които редовно не си доспиват. — Мислено добавя: „И като мен.“ — Не го измислям, Хенри. И на мен ми се е случвало единдва пъти.
Веднъж поне със сигурност.
— Сънища наяве — вече по-съсредоточено повтаря Хенри. — Виж ти!
— Помисли. Живеем в рационален свят. Мъртвите не възкръсват. Всяко явление си има причина, а причините винаги са рационални. Става дума за химия и съвпадения. Ако нямаше рационални обяснения, нямаше да разкрием нито една загадка и никога нямаше да узнаем какво става около нас. — Това и слепец ще го види. Благодаря. Мъдри думи. — Слиза от колата и хлопва вратата. Отдалечава се, после се връща и пъхва глава през сваленото стъкло:
— Какво ще кажеш довечера да започнем „Студеният дом“? Ще се прибера към осем и половина.
— Значи ще дойда към девет.
— Динг-донг — напевно изговаря Хенри за довиждане. Обръща се, изкачва се по стълбите и се скрива в къщата, чиято врата е отключена, разбира се. По тези места само родители с малки деца се заключват, при това отскоро.
Джак прави обратен завой, подкарва по алеята и излиза на шосето. Чувства се така, сякаш е извършил двойно добро дело, згщото помагайки на Хенри, помогна и на себе си. Понякога всичко се изяснява от само себе си.
Като завива по отклонението към собствения си дом, долавя странно дрънчене, идващо откъм пепелника под таблото. На последния завой, тъкмо преди да види къщата, отново го чува. Не е точно дрънчене, по-скоро глухо потропване. Решава, че сигурно е копче или изпаднала монета. Спира встрани от къщата, изключва двигателя и отваря вратата. После размисля и отваря пепелника.
Направо му спира дъхът, като вижда миниатюрното яйчице с големината на бонбонче „М&М“, сгушено в жлебчето на пепелника.
То е тъй синьо, че и слепец ще го види.
Джак го измъква с треперещи пръсти. Взира се в него, после излиза от колата и хлопва вратата. Отново се взира в находката си и едва тогава се сеща да диша. Дланта му се завърта сама като механично устройство и яйцето пада на тревата. Той бавно вдига крак и размазва нахалното синьо петънце под тока на обувката си. Пъха ключовете в джоба на панталоните си и без да се обръща, поема към съмнителната сигурност на дома си.
ВТОРА ЧАСТ
Отвличането на Тайлър Маршал
Глава 5
ПО ВРЕМЕ НА вихрената обиколка из пансиона „Макстънс“ рано тази сутрин зърнахме един чистач — случайно помните ли го? С провиснал гащеризон и шкембенце, от устата му виси димяща цигара въпреки табелите с надпис „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕТО! ХОРАТА ДИШАТ!“, окачени на всеки пет метра в отделенията за пансионерите. Влачеше мърляв парцал, който причаше на топка умрели паяци. Не си ли го спомняте? Не, не се извинявайте. Почти никой не забелязва Пит Уекслър — навремето беше безличен юноша (завърши гимназията във Френч Ландинг с успех среден три), чиято безлична младост бе на път да отстъпи място на също тъй безлична средна възраст. Единственото му хоби е от време на време скришом жестоко да щипе мухлясалите старци, които тровят дните му с непрестанно сумтене, безсмислени въпроси и воня на газове и урина. Страдащите от болестта на Алцхаймер са най-гнусни. Случвало се е понякога Пит да гаси цигарите си в мършавите им гърбове и задници. Допадат му сподавените писъци, с които реагират на пронизващата болка от горящото въгленче. Това „невинно“ забавление има двояко въздействие — тях събужда от унеса, а у него поражда задоволство. Някак си му подобрява настроението. Разширява мирогледа му. Пък и на кого ще се оплачат? Господи, ето го и най-гадният от всички — Чарлс Бърнсайд, който тътри крака по коридора на „Маргаритка“. Долната му челюст е провиснала, също и панталонът на пижамата, вследствие на което се разкрива такава гледка към кльощавия му задник, изцапан с нещо кафяво, от която на Пит му се повдига. За бога, шоколадовите петна стигат чак до коленете на дъртия куфалник. Запътил се е към тоалетната, но е твърде късно. Един кафяв кон — условно да го наречем Утринен гръм — вече е изскочил от конюшнята и несъмнено препуска из чаршафите на Бърни.