„Слава на Бога, че не ми влиза в задълженията да ги мия тия кретени — мислено отбелязва Пит и се ухилва, без да изважда цигарата от устата си. — На теб се пада честта, Буч.“
Но в момента на рецепцията срещу клозета за момиченцата и момченцата няма никого. Буч Иъркса ще пропусне знаменателната гледка на оклепания задник на Бърни. Буч явно е излязъл да пуши, макар че Пит сто пъти е обяснявал на тоя идиот, че табелите „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ не означават нищо — на Веселяка въобще не му пука кой къде пуши (и къде си гаси цигарите). Поставени са единствено защото старият кафез на куфалници трябва да отговаря на изискванията на някой смотан щатски закон.
Пит се ухилва още по-широко и за миг страшно заприличва на сина си Ъби, бивш приятел на Тайлър Маршал (всъщност тъкмо Ъби Уекслър показа среден пръст на Джак и Хенри тази сутрин). Пит се чуди дали да не излезе да осведоми Буч, че му се е отворила малко работа в стая M18 — включително обитателя, разбира се — или да го остави сам да открие най-новата свинщина на Бърни. На дъртия може да му хрумне да се върне и да размаже гадорията, един вид да сподели радостта. Което би било забавно; от друга страна, на Буч ще му увисне ченето като му съобщи радостната вест, което също…
— Пит!
О, не. Мръсницата го спипа. Макар и хубава, си остава мръсница. Пит не помръдва, питайки се дали оная няма да се чупи, ако не й обърне внимание.
Напразни надежди.
— Пит.
Обръща се. Дами и господа, представяме ви Ребека Вилас — голямото добрутро. Днес е с тънка червена рокличка, можеби в чест на Празника на ягодите, и черни обувки с висок ток в чест на идеалните си крака. За миг си ги представя обвити около тялото си, черните обувки се кръстосват под кръста му като стрелките на часовник, но изведнъж забелязва кашона, който дамата носи. Ясно, намерила му е работа. Пръстенът също не убягва от вниманието му — камъкът сигурно е скъпоценен, на големина е колкото яйце от червеношийка, мътните го взели, но на цвят е доста по-светъл. Не за пръв път той се пита с цената на какво се придобива подобен пръстен.
Ребека потропва с крак и го чака да й се нагледа. Междувременно Чарлс Бърнсайд продължава да се тътри към тоалетната. Като го гледа човек с тия кльощави пищялки и хвърчаща изтъняла косица, ще си каже, че отдавна е забравил да тича. Но ще сгреши. Ужасно ще сгреши.
— Да, госпожице Вилас — най-сетне проговаря Пит.
— В салона, Пит. По-живо. Колко пъти ти е казано да не пушиш в отделенията за пациентите?
Без да му даде възможност да отговори, тя се врътва предизвикателно и тръгва към салона, където днес следобед ще се проведе танцова забава.
Пит въздъхва, подпира на стената дръжката с парцала и поема след Ребека.
Чарлс Бърнсайд остава сам пред вратата на отделение „Маргаритка“. Апатичното му лице се оживява и погледът му става лукав като на див звяр. Сякаш изведнъж се подмладява. Преобразява се до неузнаваемост — от жив труп се превръща в Карл Биърстоун, който навремето в Чикаго изтрепваше дечицата с нечовешка жестокост.
Но това не е само Карл… в очите му искри нещо друго. Нещо нечовешко.
Той… то… се хили.
На бюрото на рецепцията са струпани купчина листове, затиснати с кръгъл камък с големината на кафеена чашка. Върху него с черни буквички е написано: „ЛЮБИМЕЦЪТ НА БУЧ“.