Джуди пуска чешмата, подлага шепа под студената струя и отпива, без да откъсва поглед от бележката. Върху хартията пръсват няколко капки и буквите моментално се размиват. Да не би текстът да е написан с автоматична писалка? Колко старомодно! Кой използва мастило в наши дни? — Това са мухи. — Водата я освежи и гласът й се поизглади, но продължава да я тревожи странното усещане, че още грачи като гарвана Горг. — Знаеш, че така бръмчат мухи.
Вземи бележката. Не искам. Да, но ТРЯБВА да я вземеш! Веднага я вземи! Какво стана с прословутата ти ХРАБРОСТ, страхливка такава? Уместен въпрос. Дяволски уместен въпрос. Езикът на Джуди се стрелва нагоре и облизва горната устна и юздичката под носа. Взима бележката и я разгъва:
Съжалявам, но остана само едно коленце и едно бъбрече. Другото го изпържих и го изядох. Беше много Вкусно!
Нервните окончания на пръстите, китките и ръцете на Джуди Маршал блокират. Лицето й побелява и сините вени изпъкват на бледите й страни. Цяло чудо е, че не припада. Бележката се изплъзва от пръстите й и плавно каца на пода. Джуди закрещява името на сина си и отваря рибарското кошче.
Плетената кутия съдържа лъскави алени черва, намотани на кълбо, спаружени бели дробове и голям колкото юмрук кръгъл мускул — детско сърчице. Приложен е тъмновиолетов черен дроб… и един бъбрек. По окървавените вътрешности са полепнали мухи и целият свят е горг, горг, горг.
В слънчевия уют на притихналата кухня Джуди Маршал започва да вие — дивият вик на лудостта, която най-сетне е разкъсала крехката си клетка, най-сетне е на свобода.
Буч Йъркса възнамеряваше да изпуши само една цигара — на Празника на ягодите винаги се отваря много работа (макар че за разлика от Пит Уекслър добросърдечният Буч не мрази толкова този измислен празник). Навън обаче срещна Петра Инглиш — санитарка от „Райско цвете“, заприказваха се за мотоциклети и неусетно отлетяха двайсет минути.
Извинява се на Петра, че трябва да се прибира, колежката му пожелава да се усмихва повече и да не задълбава в неприятностите, влиза вътре и се натъква на доста неприятна изненада. Виж ти — на рецепцията стои Чарлс Бърнсайд с ръка върху камъка, който Буч използва като преспапие. (Синът му го измайстори по време на летния лагер миналата година — във всеки случай изрисува надписа — и Буч страшно го харесва). Не таи лоши чувства към обитателите на пансиона — ако научи за онези номера на Пит Уекслър с цигарата, не само ще докладва на управата, ами ще му хвърли и един хубав пердах, но не обича да пипат личните му вещи. Особено тоя тип, който е изключително неприятен, когато малкото му разсъдък е налице. Както е в случая. Познава се по очите му. Истинският Чарлс Бърнсайд е излязъл на чист въздух, може би в чест на Празника на ягодите!
Като си говорим за ягоди, Бърни явно вече ги е опитал. По устните и в бръчките край устата му се забелязват следи от нещо червено.
Те не са толкова фатални. По краката и задните части на Бърни се виждат и други петна. Кафяви.
— Чарлс, би ли си махнал ръката от онова?
— От кое? — След кратък размисъл добавя: — Нищожество. На Буч му се струва, че думата „любимец“ ще прозвучи нелепо, и уточнява:
— От преспапието ми.
Дъртият откачалник поглежда камъка, който току-що е поставил на мястото му (като излезе от тоалетната кабинка, преспапието беше изцапано с кръв и косми, но нали мивките са поставени именно затова). Отдръпва ръка, без да помръдва от мястото си и нагло заявява:
— Почисти ме, шефе. Нааках се.
— Виждам. Но първо кажи дали си изцапал и в кухнята. Знам, че си ходил там, тъй че не ме лъжи.
— Измих си ръцете — уточнява Бърни и протяга длани. Пръстите му са възлести, но розови и чисти. Дори ноктите са чисти. Личи си, че си е мил ръцете. — Скапаняк.
— Ела с мен в тоалетната. Скапаното нищожество ще те почисти.
Бърни сумти, но не се опъва.
— Готов ли си за танците? — интересува се Буч, само за да каже нещо. — Излъска ли си официалните обувки?
Бърни, който е пълнен с изненади, когато е в час, се усмихна и разкрива пожълтелите си зъби. И те са изцапани с червено.
— Ще прасна един рок.