Дори не помни кога си е налял кафе. Безпокойството отново обвива съзнанието му в сребристите си паяжини. Три момчета. Три.
„Това нищо не означава, и ти го знаеш много добре.“ Знае го, но същевременно нищо не знае. Не може да повярва, че като грипен вирус е прихванал тревогата на Джуди. Това е… как да го наречем… паника заради самата паника.
Моли Пател да опише трите момчета, но не се изненадва особено, че служителят не ги помни добре. Едното му се сторило позакръглено, но не е много сигурен.
— Съжалявам, господине, оттук минават толкова деца. Фред го разбира напълно. Но това изобщо не разсейва тревогите му.
Три момчета. Не четири, а три.
Идва време за обяд, но не чувства глад. В слънчевата къща отново се възцарява призрачна тишина. Тревогата продължава да тъче своите паяжини.
Не четири, а три.
Ако е била компанията на Тай, пълното момче е било Ъби Уекслър. Въпросът е кои са били другите двама. Кой е липсвал? Кой е имал неблагоразумието да се отдели от останалите?
Тай го няма. Горг му хвърли око и абала го отвлече.
Налудничави брътвежи, няма съмнение… но го побиват тръпки. Трясва на масата чашата с кафето. Ето с какво ще се захване — ще събере парчетата от вазата. Това е следващата стъпка, няма съмнение.
Един вътрешен глас му нашепва, че истинската стъпка, логичната стъпка е друга, но той моментално го пропъжда. Сигурен е, че напоследък полицаите са затрупани с обаждания от паникьосани родители, които от един час не знаят къде са децата им. Последния път Дейл Гилбъртсън му се видя много унил и загрижен. Фред не иска да бъде част от проблема, а да помогне за разрешаването му. И все пак…
Не четири, а три.
Грабва метлата и лопатата от килера до пералното помещение и се захваща за работа. Като свършва, отново наглежда Джуди, която продължава да спи като заклана, и се заема със стаята на Тай. Синът му много ще се разстрои, ако я завари в този вид. Ще си каже, че проблемът е далеч по-сериозен от това в детското меню да липсва кока-кола.
„Не си прави труда — нашепва вътрешният глас. — Той повече няма да види стаята си. Не само довечера, а никога. Тай го няма. Горг му хвърли око и абала го отвлече.“
— Престани веднага! — заповядва си Фред. — Държиш се като бабичка.
Но къщата е твърде празна, твърде притихнала и Фред Маршал се страхува.
Не очакваше подреждането да му отнеме толкова време — жена му е успяла да извърши истински погром. Как е възможно такава дребна жена да притежава толкова сила? Или това е силата на лудостта. Може би, но Джуди не се нуждае от силата на лудостта. И без друго науми ли си нещо, няма спиране.
За два часа от хаоса не остава и следа, с изключение на разкъсания тапет на мястото на плаката с ирландския замък. Фред сяда на оправеното легло и установява, че голата замазка го дразни все повече и повече и му прилича на счупена кост, безочливо щръкнала през разкъсаната кожа. Изми кръвта, но не можа да заличи следите от нокти.
„Ами! Разбира се, че мога. Мога, и още как.“
За целта ще му послужи махагоновият скрин, наследен от далечна роднина на Джуди. Трудно е по силите на сам човек да го помести, но в настоящата ситуация Фред няма нищо против да се понапъне. Измества го върху парче от килим, за да не повреди пода, и го избутва до стената. Закрива оголеното почти изцяло. Вече се чувства много по-добре. Някак… по-смислено. Тай не се върна за обяд, но всъщност не го и очакваха. Най-късно до четири ще е у дома. Ще се прибере за вечеря. Сто процента.
Връща се в спалнята, разтривайки кръста си. Джуди изобщо не е помръднала, той изтръпва от страх и отново поставя длан на гърдите й. Установява, че дишането й е равномерно. Виж, това е добър признак. Изтяга се до нея и посяга да разхлаби вратовръзката си, но напипва разкопчаната си яка и го досмешава. Сакото и вратовръзката останаха в службата. Е, днес е малко налудничав ден. Но засега се чувства добре — приятно е Да се изтегне в прохладната стая, да облекчи болката в гърба. Доста се поозори с този скрин, но е доволен, че го премести. Със сигурност няма да може да заспи — твърде е разстроен. Пък и никога не си е падал по следобедните дремки.