— Благодаря ви, че ми помогнахте, сър.
Бившият съпруг на Танси — бащата на Ърма — живее в другия край на щата в Грийн Бей („Грийн Бей е град на сатаната“ — кой знае защо обичаше да казва бащата на Дейл) и работи в автомобилен сервиз, а Танси твърди, че притежавал няколко бара със странни имена като „Вратарско поле“ и „Аутлиния“. Досега имаше основания — най-малкото надежди — да се смята, че Ричард „Гнезденцето“ Френо е отвлякъл дъщеря си. Днес по електронната поща получиха съобщение от полицейския участък в Грийн Бей, което сложи край на подобни очаквания. Гнезденцето живеел с някаква жена, която имала две деца от предишни връзки, освен това бил в затвора в деня на изчезването на Ърма. Още не са намерили труп, пък и Танси не е получила писмо от Рибаря, но…
Вратата се отваря и Боби Дюлак надниква в кабинета. Началникът смачква фаса в кошчето за смет, като в бързината си опарва пръстите:
— Да му се не види, Боби, не знаеш ли, че е редно първо да почукаш?
— Извинявай, шефе. — Младежът сякаш не забелязва дима, който се вие над кошчето. — Дани Чита е на телефона. Най-добре да говориш с него.
— Какво има? — пита, но вече знае. Иначе защо Чита ще звъни по телефона?!
Боби повтаря без капка съчувствие:
— Най-добре да говориш с него.
Колата, изпратена да докара Хенри Лейдън, пристигна в пансиона за възрастни граждани „Макстънс“ в три и трийсет — деветдесет минути преди началото на танците в чест на Празника на ягодите! Замисълът е пансионерите да огладнеят, докато се подвизават на дансинга, и вечерята в подходящо украсената за целта трапезария да се състои в тържествено късния час седем и трийсет (което е доста късно за режима в „Макстънс“). Ще бъде поднесено и вино на онези, на които им понася.
Ребека Вилас мобилизира вечно негодуващия Пит Уекслър да пренася партакешите на дисководещия (когото мислено нарича „слепия плочар“). Въпросните партакеши се състоят от две тонколони (много обемисти), грамофон (лек, но зверски неудобен за пренасяне), усилвател (адски тежък), най-разнообразни жици (омотани на кълбо, но това си е негов проблем) и четири кутии истински грамофонни плочи, от онези, дето са били на мода преди сто години. Пит подозира, че слепият плочар дори не е чувал за съществуването на компактдискове.
Освен техниката диджеят си носи калъф-гардероб. Пит вече е надзърнал вътре и знае, че съдържа бял костюм.
— Окачете го там, моля — заявява Хенри и безпогрешно сочи към килера, който му е предоставен за гримьорна.
— Добре. А може ли да ви питам какво има вътре, ако нямате нищо против?
Хенри се усмихва. Отлично знае, че Пит вече е проверил. Чу характерния звучен дует от прошумоляването на найлоновия плик и разкопчаването на ципа, което подсказва, че някой отваря походния гардероб откъм горния край.
— В този калъф, приятелю, е прибран Симфоничния Стан, спец по големите бигбенди, който чака да го надяна и да му вдъхна живот.
— А-ха, разбирам — отвръща Пит, но не може да разбере дали е получил отговор на въпроса си. Тия плочи обаче са тежки колкото самия усилвател. Някой трябва да открехне тоя плочар за съществуването на сидитата — огромна крачка в развитието на техниката.
— Щом вие ме питате, може ли и аз да ви задам един въпрос?
— На ваше разположение съм.
— Днес следобед в „Макстънс“ явно са идвали полицаи. Вече са си тръгнали, но бяха тук, като пристигнах. Какво се е случило? Надявам се, че не е извършена кражба или нападение.
Пит се вкаменява под една огромна картонена ягода и се взира в Хенри с искрено удивление, което сякаш придобива осезаема физическа форма.
— Как разбрахте, че ченгетата са били тук?
Хенри допира пръст до носа си, накланя глава и отвръща с дрезгав, заговорнически шепот:
— Замириса ми на синьо.
Крайно озадачен, Пит се чуди дали да иска допълнителни разяснения, но се отказва. Вместо това поема към килера-гримьорна и заявява:
— Правят се на ударени, но мисля, че търсят поредното изчезнало дете.
Любопитството на Хенри се изпарява на мига:
— Господи Боже мой!
— Изтърсиха се изневиделица и се ометоха много бързо. Тук нямаме деца, господин… ъ-ъ… Лейдън?