— Лейдън — потвърждава Хенри.
— Попадне ли хлапе тук, ще изпъква като роза сред отровен бръшлян, ако разбирате какво искам да кажа.
Хенри не намира никаква прилика между възрастните хора и бръшляна, но схваща мисълта на господин Уекслър.
— Кое ги кара да мислят, че…
— Абе, някой намерил нещо на тротоара. — Пит сочи през прозореца, но изведнъж се сеща, че слепецът не вижда. „Еба си, батко“ — както би казал Ъби. Отпуска ръка. — Ако е отвлечено дете, очевидно някой е минал с кола и го е грабнал. Тук със сигурност нямаме похитители на деца, повярвайте ми. — Досмешава го само при мисълта, че някой мухлясал старец от „Макстънс“ може да отвлече дете, достатъчно голямо да кара велосипед. Та то спокойно би могло да го прекърши на коляното си като суха вейка!
— Не — сериозно се съгласява Хенри, — това едва ли е възможно.
— Изкрайват нещата, ако питате мен. — После допълва: — Тая дума аз съм си я измислил.
Хенри се усмихва възпитано, мислено отбелязвайки, че за някои хора Алцхаймеровата болест всъщност води до подобрение на умствените способности.
— Господин Уекслър, искам да ви помоля, като окачвате костюма, да го тръснете, за да се избегне инципиентното образуване на гънки.
— Добре. Да го извадя ли от плика?
— Не, благодаря. Не е необходимо.
Пит влиза в килера, леко тръсва калъфа с костюма и го окачва. „Инципиентно“ — това пък какво означава? В „Макстънс“ разполагат с жалко подобие на библиотека — по-късно ще провери в речника значението на думата. В „Ридърс Дайджест“ пише, че инвестициите в речников запас се изплащат, но Пит се съмнява, че богатият речник би му послужил в настоящата работа.
Като се връща в салона, заварва слепия плочар — господин Лейдън, Симфоничния Стан, или както там се казва — да разплита жиците с обезпокояваща бързина и точност.
Горкият Фред Маршал сънува ужасен кошмар. Знае, че сънува, но от това не му става по-леко. Двамата с Джуди са в гребна лодка. Жена му седи на кърмата. Ловят риба. Той лови риба — Джуди просто стиска въдицата. Лицето й е съвършено безизразно. Бледа е като мъртвец и се взира в една точка. Фред всячески се мъчи да я заговори и разиграва какви ли не словесни гамбити, но без резултат. Ако трябва да подберем метафора, сравнително подходяща за ситуацията — изплюва всяка стръв. Фред проследява празния й поглед, прикован в рибарското кошче на пода на лодката. През едрата ракитова плетка се процеждат едри капки кръв.
— Това е рибя кръв, няма страшно — мъчи се да я убеди, но тя не отговаря. Всъщност и Фред не е толкова уверен в думите си. Тъкмо се кани за всеки случай да надникне в кошчето, когато въдицата подскача в ръцете му — добре, че има такива бързи рефлекси, иначе щеше да я изпусне във водата. Ама какво па рче се е хванало, а!
С огромни усилия навива макарата сантиметър по сантиметър. Най-сетне изважда рибата над водата, но изведнъж установява, че няма мрежа. „По дяволите — мисли си гневно, — да става каквото ще.“ Дръпва въдицата с все сила, едва ли не предизвиквайки кордата да се скъса; рибата — пъстърва с нечувани и невиждани размери — буквално излита от водата, описва във въздуха широка сребриста дъга, приземява на дъното на лодката (точно до ракитовото кошче) и се мята като обезумяла. Изведнъж започва да хрипти и да се дави. Фред не е виждал пъстърва, която издава подобни звуци. Навежда се и с ужас открива, че тя има човешко лице — лицето на Тай. Синът му някак си се е превърнал в рибешки върколак и умира на дъното на лодката. От задушаване. Фред се хвърля да спасява рибата, опитвайки се да я освободи от кукичката и да я хвърли обратно във водата, докато не е станало късно, но гъргорещото създание се изплъзва, покривайки ръцете му с лъскави лепкави люспи. И без друго ще е много трудно да извади кукичката. Риба-Тай я е глътнала цялата и контрата стърчи от хрилете й тъкмо под неясната граница, където човешкото лице постепенно преминава в рибешки люспи. Сподавеното хриптене става все по-силно, по-дрезгаво, по-ужасно…
Фред сяда в леглото със сподавен вик, сякаш сам той се задушава. Изгубил е представа за време и място — попаднал е във водовъртежа на всеобщия упадък, ако можем така да се изразим — но скоро разпознава очертанията на собствената си спалня в собствената си къща.
Светлината е отслабнала, защото слънцето се е изместило от другата страна на къщата. „За Бога, колко ли съм спал? Как можах да…“
На всичкото отгоре ужасното задавено хъркане от съня го е последвало наяве. Чува го съвсем ясно. Толкова е… шумно. Ще събуди Джуди, ще я изплаши…
Но Джуди вече не е в леглото.